Повдигам очите си към планините от къде ще ми дойде помощ...

С тези думи от Псалм 121 трябва да изразя моето възхищение над природата, която ме заобикалия. Какво друго да ви кажа освен... гледайте сами. ЕТО ТУК

Winter - ДОЙДЕ ВЕЧЕ ЗИМА

Ето няколко снимки от планините гледани от моя прозорец. Просто зима.

Гроздобера

Трябваше напусна страната на киселото мляко и грозде, за да се науча как се бере последното. Оказа се ,че Южен Тирол са не само Алпи и ябълки(тези големи зелени са от нас) а също и гроздето. Не знаех че толкова много пчели, не оси, имамт оазис в тях. На края се събраха толкова много че ходихме помежду тях като в живия килим.

Ето и няколко снимки от Мерано, чудесно място.

Енорията ми е в Лана. Местност не е голяма, но много дълга. Има три части: долне, средна и горна. Когато в Меран има -20 градуса, в Лана -60. Как така? Просто - сметни три Лани по 20 излиза 60, на ли?

Бог живее в планините

Ако искаш да разбереш какво значи Божието Величие и ние колко сме малки пред Бога, отивай в планините, особено високи, като Рила или Пирин. А най-добре отивайв Тиролските Доломити. Аз гледам всеки ден "моите планини" и се чувствам много алък и слаб. Мислия пак, че тозно такива ни хареса, обича и повдига Създател.

Колко сме малки

Panta rhei - Хераклит и аз!

Около 500 години преди рождество Христово, един Грък - Хераклит - каза, че в този свят нищо не е постоянно, всичко се промения, е в движение. Той сравнил нашата действителност до реката, казвайки "Панта рей", че свичко тече и се смения като вода в реката.

Какво той има общо със мене? И при мене нищо не е постоянно и се промения. Защото още до вчера бях в Ноймаркт в Тирол, от утре съм вече в Мерано. Най-прочутия град в Южен Тирол, където има и известен замък ТИРОЛ, от който замък целия регион навзима своето название.

За сега само две снимки, още сам не знам как изглеждат неща. Но по това което чувам, предчуствам, че ще бъде много интересно.

Neumarkt на италиянски значи Ения

Предполагам, че малцина от вас се сещат, че на 14 септември 1992г на магистралата между Пловдив и Пазарджик, в автомобилна катастрофа, загиват 4 капуцини. Тяхната смърт всъщност "изиска" нашето идване от Полша в България. Защо споменавам за катастрофата? Щтото от 1928г. до 1999г. в България са работили капуцини от Южен Тирол. Те са възпитали и обучили всички наши български, велики капуцински личности: като о. Гилов - основател на вестник "Истина", о. Роберт Прустов, о. Франц и о. Алойз и мнозина други. Моите събратя казаха, че има знак в моето идване да помагам в Южен Тирол точно на датата, когато загинаха о. Тарновалийски, о. Павел, о. Чечилио в България. Може да се каже, Тирол помагална България, а сега България идва на помощ в умиращ Тирол. Случайност? Прекалявам? Мислия че не!

Какво е това Ения? Една молка местност на входа на Вал ди Фиеме, в южната част на Южен Тирол в Италия, посредата между Болцано и Тренто. С други думи, просто тука ми предстоят да прекарам поредните години, само Господ знае колко. Но найважното е, че най-после разбирам какво ми говорята хората(при условие че не говорият диалект). Щото в Ения вече немски се смесва с италиянски. Ада с небето. Предполагам че в ада се говори на немски... хи хи хи.

Сега след разпъването на кръста от немски, мога да използвам и двата езика. А това значи, че много ще се случва. Да почнем, че на немския сайт на радиото има вече менюта на италиянски и на полски, които предсказват, че радиото ще ползва и ниви езици. Всяка седмица лайв на един от езиците. Звучи страхотно, вече се напишквам от радост.

Ето ви няколко снимки от Ения, ще ги намерите в галерията ми на Пикассо. За сега ви казвам Чиао! Бис балд.

1.09.1939 - Днес навършват се 70 години

Най-голямата трагедия на ХХ век се казва Втора Световна Война. Отне десетки милиони човешки живот. Назначена с национализма и геноцит. Днес малцина помнят, че най-голямата човешка трагедия започна на 1 септември 1939г. с изтрели от кораба Шлезвик Холщайн върху полските земи. В сучая полуостров Вестерплатте.

А на снимка ще видите как изглеждала полската столица - Варшава - след напускане от немската армия, просто сравнена с земята.

Когато фашистовски Немци сравняваха я със земята, "Красная Армия" чакаше в пределите на Варшава за да Немците да си довършат работа.

Neumarkt = Нова дестинация

Ето нова дестинация!

Nacht der offenen Kirchentür

С други думи става въпрос за "Нощта на отворение църковни врати". Вече писах за това, няма да се повтарям. Но ето как изглежда на практика. Малка галерия добавям погоре.

Гледайте добре, че това последно вписване от Инголщадт. Следващо през септември. Откъде? Изненада!

Тетевен

Гугъл, а особено Гугъл Мап това е хубав инструмент, особено ако се планира пътувания. Да, ама не винеги. Направих тази грешка разчитайки на всемогъщество на Гугъл, тъй като трябваше да стигна в една хижа в Балкана след Тетевен. Не предвидих обаче, че интернет е едно а действителност друго. Джипиеса се спрял на магистрала Хемус, не показваше нищо повече. А все пак вървахме по някакъв път.
Според картите в околните хижи, водят пътища по киото могат да минат не само коли, а даже автобусите. Да бе. Може би по едно време пъта асфалтирали, когато татко Тошо бил още в разгара. Но заедно с него замина и асфалта. Днес начупени остатъци от асфалтовата повръхност свидетелстват тази истина, но на практика можеше да мине само истински джип. И то не тези от типа на Мерцедес, Хонда или Шевролет, а истински с високо окачване африкански джип. Иначе минават само магарета, даже коне отказват.
Дивата природа на балкана, или поне това което от нея остана, превзела всичко в своите ръце, или подобре казано, в своите диви храсталъци.

Някак успях да стигна до някаде, понататък въоръжена в планинското оборудване група, трябвало да тръгне пеша. Имаха още 2 ч. път. Представете си какъв беше този път, когато те са се озовали вече на място а аз едва стигнах обитаеми от цивилизацята места. Нищо чудно, че Стара Планина, а поточно нейните описания, взимат челното място в известни български романи.

Затова имах обаче рекомпенсация. Истинска, българска, старопланинска механа, която с балканските вкусотии утоли неудбствата от пътувания. Първо дойде шкембе чорба с оцетче и чесанче. Ммммм, небето в устата. Когато си помислих, че още преди няколко години изобщо не исках да я погледна, разбрах колко дълбоко България се закорени в мене.
Второ - чеснови хлебчета и шаклики. Ама не тези от Метро з изсъхнало бледо месо с прекалено подправки за да не мирише на развалено, а истински шпади със свинско, тележко, беконче лугче, чушчица с неповтрорим вкус на старата добра българска електрическа скара... Казват, че Балкана е като предверието на рая... Ако така е в предверието на небето, то какво ни чака в самото небе?

Имаше още десерти като крем кармел, ама нямах вече сили. Задоволих се само с бавулско айеранче. И така едва дишах. Ееее ... Балкане, нищо чудно че са умирали за теб. На края липсвало още малко сънче в сянка на широколистни дървета, ама нямаше вече време, София зовеше, особено че трябваше да се служи литургия.
И така мина пореден ден в родината на кисело мляко.
Следващата спирка, Белозем, тракийско духовно центрум на капуцините. Ама за това друп път. Сега ще си остана малко със спомени на миризмите и вкуса на това кото ядох по пътия начетран от Гугъл.
Прочее, не е зле някой ден и тези които правят картите да минат от тука и да коригират самоувереността или прекалено доверие в сателитните снимки.

Сватбата- IIч.

Тя по ред не беше първа не ми беше първа на която присъствах и в която взимах активно участие като свещеник, но за мене все едно че първа, децата пораснаха. Малко ми се замъглиха очи когато видях младоженците. Когато пристигнах в България, булката беше на 8 годинки, а сега се изправи пред мен като жена, която основава семейството. А зад нея поредните поне четъри двойки на опашка за следващите години(не всички на веднъж, че искам да идвам по-често).

Почуствах се стар. Вярно не са мои лични деца, но все пак след всички тези години заедно са ми като лични. Знам за тях повече, отколкото техните родители. Знам такива неща че при техните родители щяха да предизвикат сърдечен удар. Ама аз винаги знаех, че са добри и че може на тях да се разчита. Остана ми само надежда, че тези хубави неща, ще предадат и на поредното поколение. А вода за кръщение имам достатъчно, останалото остава в техните ръце.
Ах, хубаво беше. И ядохме и пихме и танцивахме и никаква чалга нямаше. Пълна култура. Какво да кажа, ново поколение. Качествено поколение. Стига само да не се излъжат и да не се потдадат на измамите от този свят. И излетяха пиленцата за сватбеното пътуване. Бог да им благослови и никога да не се чувстват сами.

И сватбата свърши. На мене също филма прекъсна и когато се събудих в неделя сутринта, първо се чудих: къде съм? Кой език говорят тука? Старо добро джи-есемче потсказва - Стара Планина. И всичко ясно. Баницата се точи. Но за това повече в поредната част.

"Страната на кисало мляко" I ч.

Ваканция. Тази думи електризират не само децата които привършват учебната година, но почти всички хора, които по един или друг начин ангажирани са през цяла година.
Подобно беше и с мене. Толкова си обещавах и... не мога да се оплача че не съм реализирал това което планирах. След дългите пътувания с моя събрат от Швайцария дойде и най-после време за "Страната на кисало мляко" - България.
Да пея "Моя страна, моя България" като Емил Димитров, може би било прекалено много(въпреки че не е много прекалено, който ме познава знае че е така), но като стъпих от ново на родната земя на Бай Ганьо, определено почуствах че най-после дойде ваканция.
Преди всичко женските представителки на нацията на Петко Войедвода са изключително красиви, което за някой който идва от Бавария е като преминаване от чистилището към небесните предели, където ангелите имат още материално тяло.
Да, да, Данте - авторът на "Божествената комедия" - ако би познавал България щеше да я опише пишейки за рая. А понеже се забутал някаде из кампи ди табако и надрусал с Антико Тоскано, в световен бестселър остана си Тоскана, а не Швайцария на Балканите, разрязана от Старата Планина, извори на минералните води, кисело мляко, пълнени чушки, кебабчета и всеобитаваща баница.
И тук стигаме към първите ми впечетления от страната където се раждала кирилицата, където Море си има истински плажове, а улиците и тротуарите не свършващи изненади съответно за шофиорите и пешоходците.

Поредните няколко вписа ще бъдат за ваканцията в България.

Черно Море, София и дупка - 16 години покъсно.

Когато за първия път пристигнах в България, а това беше лято 1993 и за мене само ваканция окрасена с езиков курс по Български, това което знаех за страната където азбука беше като "руска" ама където с руски никак не можа човек да се оправи, знаех тези три думи: Море, София - столицата и какво значи дупката.

Не знаех какви изненади още ме чакат! На първо място за "добре дошли" чакаха ни две огромни тави от "българското домашно съкровище" - баници и... кисело мляко. Друг път ще опиша емоциите, особено когато следващия ден дадоха ни да опитаме Боза..... Какво да се чудим, на ли това са три основни елементи от живота на всяко Българче: Баница, кисео мляко и боза. Но катастрофа продъжаваше и следващите дни и към нашето меню дойдоха пълнени и всеки вид други чушки, шкембе чорба, кебабчета, кюфтета, таратор и деуги блакански ужаси. Ако не това, че наша готвачка познаваше и европейска кухня, щяхме да умрем от глад. За нас "европейците"(пиша го със сарказъм) това беше катастрофа. И трябваше ми дълги години за да усвоя не само езика а и, със чисто сърце мога да го кажа, българската кухня.

Трябваше да пиша за ваканция тази година а не спомени от преди 16 години, но ако не бих го написал, никой нямаше да разбере от къде в мене тази радост тази година, когато жадех бях да опитам това, което преди години зачеркнах като меню.
Мисълта, че пийна айеран, че ще ям баницата, всеки вид чушки и салати, ракии и вина, затъмни образа на замръсеи улици, разбити тротуари, където почти не си счупих крака. Чудих се как така това толкова години не ме дразнеше, а сега след няколко месеца в Бавария... абе това е. Бях от ново там където въпреки всичко чуствах се у дома.

Ваканция, ваканция... и снимки. Познаваш ли тези места?

Ето няколко снимки от Полша, Швайцария и Германия. Може ги познавате? Това се места свързани с развитието на християнството. В Полша Легница, Вроцлав, Гниезно и Познан. Приятно гледане.

А сега отивам да снимам в България.

П.с. На тази снимка се вижда св. Карл Боромей и аз...

ВАКАНЦИЯ

Ще се видим в България!!!

RAPHAELA

РАФАЕЛА

Появи се неочаквано. Истинско чудо. Въпреки, че беше с нас само за крато, изпълнила своята мисия. От момента на нейната поява, всичко се промени. Светът и жвота не са вече същите. Не всичко е било толкова лошо до сега, но като че ли липсвало му нещо. Като в супер сготвено ястие липса сол и подправки, то е никакво.

Рафаела е като сол и всички най-вкусни подправки. Тя даде на досегашния живот вкус. Украси с идването си сивото ежедневие.
Нейните родители, току що са започнали "новия живот". След дълги години самотата са се намерили и открили нова, зряла любов.

Едит загуби първия си мъж преди 7 години. Умрял на сърцето оставяйки я сама с 6 деца. Клаус след неуспешен брак, който накрая се оказал и така невалиден - не съществувал, отгледал сам дъщеря си. То и затова срещата на двама по време на ваканция, беше за тях като подарък от Бога за новото начало.

Пкриключението с Любов започна, когато преди една година са си казали и двамата пред Бога, на брега на Боденското езеро "Да. Любов до смъртта".

И тогава като плод на тази любов се появи РАФАЕЛА. Малко слънчице. Като дъга, с която Бог винаги подписвал своето удобрение и съгласие в история на човечеството.

Ние разбрахме за Рафаела едва на скоро. Беше седмица преди Пасхата, котато Едит изповядвала вярата си пред Църквата, казвайки, че малката и дъщеризка е като награда за страданията, търпение и готовност да изпълнява Неговата воля.
РАФАЕЛА беше с нас само 22 седмици. Даже не успяла да види света и нас със собствените си очи, а въпреки всичко направи повече, отколкото не един дълъг човешки живот. Родителите и в начало са имали много трудности със себе си и децата, в чиито живот се мояви Клаус. Не вървало добре, първите месеци трудно беше да се сработят, преди всичко децата с новия "татко" имаха некомпатибилност. Беше нервно, понякога непоносимо. Докогато не дойде Тя. Искричка която запали голям огън на любовта. И променила всичко.

Господ я взе при себе си обратно по време на Евхаристията в събота вечер. В понеделник роди се вече само нейно мъничко тяло. Толкова мъничко, а толкова много успяла да направи. Взе със себе си всички лоши емоции, съмнения, страх, липса на доверие. Оставила след себе си само любов, която сплете семейство и подобре, отколкото най-съвършеното лепило.

Вчера нейно малко ковчеже сложихме в земята. Бяха всички наши деца. Нейните 4 батя и две сестри и приятелчета от останалите семейств. Запълниха дупката в земята с изпращателните рози. Всеки от тях сложил една.

На края на изпращането, каката на РАФАЕЛА, 7 годишната Ханна попита майка си: "Мамо, то РАФАЕЛА сега ше бъде с татко?!" - Самотна сълза измъкнала се от очите на Едит, силна прегръдка на Клаус и мълчаливо спусната глава, били потвърдили подозренията на Ханна. А тя - Ханна - добави още: "колко и завиждам".

РАФАЕЛА беше само за малко. Малко ангелче напуснало небето, за да ни помогне да подредим нашия живот. И веднага се завърна там, от където дойде.

РАФАЕЛА и ние ти благодарим и много ти завиждаме.

Защо Църквата в Германия е в криза?

Може да се напише по тази тема хубава докторска тема изборявайки десетки проблеми на трагичното положение на Църквата в Германия. Аз ще се искажа само в контекста на празника "Тяло и Кръв Христови" тук наричан "Fronleichnam".

Духовенството в Германия има просто ужасяващ страх от всяко нещо ново. Ако трябва да се направи нещо, върхи което нямаш до край контрол, трябва да разчиташ на Божия благодат или не можеш до край да го планираш и контролираш, подобре Не Го Прави (НГП). Затова най-добрите са стари изпробвани структури, които днес не само, че не привличат хората, а направо ги отхвърлят, но за сметка на това чустват се в тях добре и сигурно. Всъщност какво друго им трябва? Реторичен въпрос.

Днес в Инголщадт, както в повечето католически страни, има свободен ден заради шествието "Тяло и Кръв Христови". Но ние, събрани в църквата Мънстер, най-важната и най-голямата църква в Инголщадт, в место града, обикаляхме само църквата. Тя е достатечно голяма за да след четъри обиколки да се умориш, но не е като да излезеш на улиците на прекрасния стария град.

Дъжд, който заваля преди литургията от 8.00ч, малко поразрушил потготвяни от няколко дена олтари, но не достатечно за да не се направи шествието. Но защо да рискуваме? Това е принцип на немското духовенство. Затова вместо да разхождаме Христос скрит в Светото Тайнство по нашите улици, пребройавахме полчките в пода на църквата Мънстер. А по това време на вън светеше слънце.

На снимки килими от цветя преди шествието и след така наречна буря. Оценете сами.

А сега на къде?

Този път без коментар.

А аз ти прощавам.... - изповед или среща?

Звучи малко сектантски, но убеждавам ви, че нищо подобно. Вчера с моя неокатехуменална общност отслужихме покаятелна литургия, а днес имах дижурство в стая за изповеди. А всичко заедно взето, дава прекрасна възможност, за много хубави мисли и вдъхновения.

Обикновенно моите събратя казват, чв скучаят след обяда в изповедалничта. На мене за сега не се е случило. Може да са и двама души за 1,5 ч. Но плътно запълват времето. И след като сам съм бил докоснат от благодатта която и денс чрез мене Господ радавал, питам се: Аз бях ли на изповед или Той минавал и ме докосна? 

Ранната Църква правила един страхотен катехизис върху текста от Евангелието, който разказва за среща на слепеца от Йерихон с Исус. Всички помним неговия лик: "Исусе Сине Давидов, смили се над мене!" Толкова силно е викал, че Исус го е чул и спрял или в неговия глас имаше скрита подминаваша го надежда подкрепяна с дълбока вяра, че този (Исус) може... да го излекува. "Господи ако искаш... можеш..."  Колко силна беше вярата му.

Докогато изповед ще считаме за миялната, къпалната на душата, нищо няма да се промени. Но ако ще видим в това тайнство Христос който минава, който единствен има мощ... Всичко в живота ни може да се промени. Както на онзи слепец, който предледа.

Всеки път когато доближаваме до изповедалнята, сме като обнзи слепец. Въпроса на колко убедително  ще викам, Колко вярата ще имам.... Тогава думите "И аз ти прощавам..." няма да са пореден набожно звучащ ритуал, а истинска среща с даващия нов живот, новия шанс -  Христос.

MAIANDACHT - Майска набожност с участието на града

Вчера преживях нещо необикновенно. Майска набожност в която узаствал целия град. Всичко започна от 18.00 часа на дясен бряг на Дунава, в градския парк със Светата Броеница. След това градски групи, заедно със своите знамена, децата от Първото Причастие, ние духовниците с владиката от Боливия на чело, формирахме едно огромно шествие. Най-хубово се вижда, когато минаваме пешеходен мост над Дунава. Всичко това на снимки в галерия. По пътя свиреше една баднада, молихме светата Броеница и пяхме.

Второто спиране беше пред Градска община е трето пред наша францисканска Базилика, където и била отправена проповед и молитви. След духовната часта завършила, пред статуята на Дева Мария пред нашия манастир, започна втората част: нашата градина се промени в Биргардет. Бира, сокове и хляб помазан със свинска мас!!! И никой не говорил за калорична бомба.

Гледайте сами на галерията и малки филмчета.

OFMCap. - Отец Елко... история започва от ново

...И ето пак съм в България. Този път причината е много хубава: Елко Терзийски от Белозем, след 8 години борба с полски език, следване в Краков, непрекъснати дефор- и форм-ации, най-после стана свещеник. Първия Капуцини-свещенник от България и в България след Втората Световна Война.

... Сигурно се чудите какво означават първите букви, някаква титла на о. Елко? Не, това е латинско съкрещение на нашия орден: Ордо Фратрум Минорум Кпуцинорум. Нова история вече започна и то как. Осемстотин години след първото устно потвърждение на правилото на живота на Св. Франциск и неговите последователи.

... Пред теб Отче Елко, голямо предизвикателство. Не се страхувай. Идвай в името Господне.

... а Как беше, излишно да описвам, гледайте в галерията, която ви направих. Отец Елко

Празници, празници и след празници!

Вече отмина целия пред Великденски шум. Великден за нас  е вече история. Да, за вас в България още православен Великден, така, че още ще осетите този празничен дух неведнъж. Яйца, задължително червени, въпреки, че никой не знае защо. Печеното агне и новата реколта ракия, която с толкова усърдие пазихте до този момент.

Отминаха 40 дневните пости, по радио и телевизия не се говори вече какво не се яде, а какво ще има на празничната маса. Нове двеста.

И се питам, а къде във всичко това главен "виновник" за този празник? Исус Христос, страдал, разпънат, убит и възкръснал? Някой сеща ли се още за Него и за това, което Бог направил за нас със своя Единороден Син? 

Ти който четеш този впис, ще ми кажеш - Да разбира се, ние католици да, разбираме. Тогава аз те питам: какво се променило в теб през тези 40 дена? Различен ли си сега от преди? В какво? Какво си успял да елиминираш, да промешиш, да поправиш? Как си преработил това време на пости?

Ако си същият, както и преди, то защо изобщо вдигаш темата Великден? Какво значение има за теб да ли ще се говори за Христос или за"Корема"? Кой е в центъра на тези дни за теб: този разпънатия или агнешко, салата, ракия и червеното яйце? Знаеш ли, че когато са Го разпъвали, са се радвали че Той фалирал? Но истината се показа друга. Това беше истинска победа! Милиярд Неговите последователи. Но днес, ако червенто яйце, печеното агне занимават повече твоето внимание отколкото този на Кръста и неговата за теб жертва, то наистина Христос фалирал... 

Не ми вярваш? Погледни себе си. В какво си поразличен от преди 40 дена?

Siehst Du mich? - Икуменичен Младежки Кръстен Път

Това може да се преведе: " Виждаш ли ме?" Една седмица преди Велики четвъртък излезе инициятива от евангелска и католическа Църква да се направи Младежки Кръстен Път. Много хубаво нещо. Как да пропусна нещо подобно? Въпреки умората от предобедното "дер ди дас" в училище с удоволствието се присъединих към хубавото душевно пиршество. Особено, че то започвало в нашаъа францисканска Базилика. Очаквах тълпа от младежите, особено, от Протестантите, че чух за тяхен чудесен младежки пасторал.

Бях много изненадан, когато от 19.30 ч., освен двамата свещеници(наш епархийски "специялист" от младежите и евангелския) бяха 7 - ще го напиша с думи - ( СЕДЕМ) Младежи! То ест толкова, колкото са приготвяли това душевно събитие. Ако добавим мене и още двама любопитни възрастни бяхме 10 души!!!

Блажена България - там при найголемите трудности имахме поне двойно число!

Самото събитие било много добре потготвено. Като махнем любимото немско привързване към съкращенията (бяха само 7 спирания а не 14) самата идея и размишления бяха чудесни. Към това мултимедиялни образи направени в "ппс" презентация, не е било лошо. След 4 размишления групата ни се премести със шествието и кръста в близката до нас протестанцка църква. Разбира се, от цялото събитие, най-важна е била снимка за местния вестник. Всъщност, освен заковани зверски гвоздеии в кръста, това беше "гвоздей" на събитието.

След като стигнахме при протестантите отслужихме поредните 3 размишления и после било кафе и купон. Ето цялата душевност на Страданията Господни.

"Коледна Пещера" не винеги е коледна

Обикновенно "пещеричките" припомнят ни Рождество Христово, когато в семействата или в енориите правим различни имитации представляващи момент на Христовото рождение. Оказва се, че в Германия почти всеки църковен "период" на мястото на Коледна пещера има библейска сценка, напомняща на вярващите за преживяван период. Така и е при нас. До скоро Младенеца в ясли, сменила сценка представляваща среща на Стареца Симеон със Светото Семейство. Сега имаме градина с кладенеца, при който Исус разговарял със Самариянка. То ест една от много силни Великопостни Сцение. 

Оценете сами. На снимки наша "Великопостна пещера".

Германя заплака със горчиви сълзи

Днес разтресе ни всички новинна от Виненден, където 17 годишно момче разтреля в бившото си училище 9 съученика, 3 учители и 4 странични хора.Днес разтресе ни всички новинна от Виненден, където 17 годишно момче разтреля в бившото си училище 9 съученика, 3 учители и 4 странични хора.

Всички плакахме, на вечерната молитва, по месторабота, пред телевизора с;ушайки новините. Всички казват: "добро, спокойно момче. От добрия дом. Защо го направи?"

Католически епископ и протестантск веднага вечерта събраха се в местната църква на молитва за починалите.

Всички питат "защо?", но поглеждат само в посоката на момчето и неговите родители, като че ли причината се намира само там. Аз смея да кажа: Не, не само там! Трябва днес цяла Германя да погледне себе си! Всички приверженици на "релативизма" по целия свят трябва днес да се ударят в гърдите! Ето до каде води релативизиране на истинските ценности, на които ни учил Христос. Не би имало такива случаи в Щатите, в Германия, България, Белгия и други държави, ако обществото би било ЗДРАВО И НОРМАЛНО.

Но докогато "Нормата" ще определят приверженици на властта на Еуровалутата, релативисти, хомосексуалисти, либерали наричайки "черно" че е "бяло" само че видяно с други очи, ще стигнем към по-трагичните моменти. Да но, да съм лош пророк, но това е само начало. Предстоят ни още по-трагични събития.

Европо Събуди се докогато е още време!

Плачем днес с родители и близки на пострадалите. Да но нашите сълзи, да промият и сърцата ни.

Ашермитвох - Пепеляна Сряда

Това, че Църквата в Германия преживява криза(като имам пред вид не само Католическата а също и втора по големина, а на места първа - Лутеранска Евангелска Църква), то има моменти, когато Немци единодушно и семейно появяват се в Църквата. Има два такива дена (тук и  България не е поразлична) Великден и Рождество Христово. Затова останах много впечетлен и положително учуден днешната утрин, когато църквата се изпълни с хората, поради началото на Поста. Посипването на главите с пепел траеше доста продължително. Хубаво е било това, че на опашка се появиха не само възрастни, но имаше и няколко семейства и млади хора. Като имате пред вид, че това е бил работен ден и 8.00ч. сутринта не е зле.
Още през ноща съм се учудил, как се опразниха бързо обикновенно запълнени заведения и дискотека, пред която има перманенто опашка от желаещите да влезат в нея. И така току що мина полунощ и започна вече сряда. Но не обикновена средата на седмицата а "пепеляна сряда". Вървях пеша от манастира, където паркирах колата, към място на временното ни жилище и наблюдавах как до скоро забавляващи се млади и възрастни прибират се вкъщи. Пред спомената от мене преди малко дискотека имаше също тълпа младежи, но не чакащи за влизане а всички се прибирали вече до вкъщи. 
Това беше положително чуство. Щото цялата тази машина на "Фашинга", която започнала преди седмица, трудно беше да си представя как изведнъж ще спре. И тука изненада. Точно в полунощ, в първите секунди на Великия Пост, музиката утихна, като знак, че забавлението стигнало края, започва периода на духовното възстановяване. Как и да Не, след всички тези щуротии, има какво да се възстановява. 
Когато пътувах от Мюнхен за Инголщадт научух от радиото, че има и доста млади, които започнали вече и физическо възстановяване с посещението в Болница на малко по-рано от самта сряда. Две млади момичета на 16 години с алкохолово отровяване са били докарани в последния ден а "фашинга" в спешно отделение в Нюмберската болница. На мои познати дъщерия, въпреки че беше на почти 20г. също искарала родителите си от релски, като Мюнхенската полиця ги извика в неделя при зори в болница, да посетят дъщеря си с подобно "заболяване". А колко са били такива случаи в севрена германия? Даже не се поинтересувах за моето спокойствие.
Но хората имат нужда от възстановяване, особено онова душевно. Пепелта няма да го направи сама от себе си. Тя е само символ на едно поведение, което от сега натаък самите ние трябва да предприемем. Божието Слово по време на Постите е много силно и ще ни води по пътя на обръщане, за да продължим правилния си път, който трябва да ни доведе до небето.
От къде се взе традицията за "пепеляна сряда"? Тя има свои богословски корени още в Старозаветни времена. Спомняте ли си пророк Йона, който не искал да ходи в Нинивя, да известява на Нинивейците нужда от покаяние и обръщане, защото Господ искал да ги накаже за техните грехове? Но на края се съгласи, след като прекара три дена в Китовия стомах, в който се намери при опита на бягството от Бога. И след като три дена минавал през Нинивя, съобщавал обръщането и Божието милосърдие. Най-накрая хората се преоблекли в чували, посипали главите си с пепел на знак на обръщане и почнали да постият, само Бог да се смили над тях. И така на края Господ милостно погледна върху Нинивя и ги спаси от гнева си, като самите Нинивейци по-рано са се отказали от лошия път и своите грехове.
Този Старозаветни текст има много отпратки към всичко онова, което се случило по време на Христос. Затова и Ранната Църква в този дух разбира покаяние и обръщане. През първите три века започва да се формира цяла покаятелна литургия, в която всеки знак си има свое място. Преди всичко, Църквата разбира същността на греха много подобре от нас, живеещи в тези времена. За тях е било ясно, че всеки индивидуален грях докосва цялата Църква и удрява я със сила на злото, което греха носи със себе си. Последствия на греха са много силно осещани и видими за цялото общество. Затова в "пепеляна сряда", когато Църквата се събирала на Евхаристично отслужване, първо започвала с литургия на покаяние, много силна литургия със знаци. Всеки, който съгрешил сериозно(сексуалните, грехове, кражби, богохулствия или други смъртни грехове които са били познати за всички) заставал пред владиката, който председателствал светото събрание и пред него са се събличали от своите дрехи, обличали са носила направени от чували, посипвани са им били глвите с пепелта и така са били отвеждани на вън. Общоста ги отхвърли, както градинарят прави с развалена ябълка. В тези знаци, Църквата показва как действа грфеха, който осквернява и отхвърлия човека на вън, изът общението с Бога и неговата Църква. Сега до Велики Четвъртък, тези които са се покаяли, трябваше да покажат с делата си, как се отвръщат от греховете си. Нямали и право да се събират с другите и да се къпят.
Това всъщност прави греха със всеки от нас, който му се потддава. Става въпрос за смъртния грях, който прекъсва общението ни с Бога и Църквата.
Какво е ставало после през Вели Четвъртък? Ааа, за това ще разкажа, когато ще му дойде времето. За сега нека да се средоточим върху греховното ни състояние. Нека и ние да усетим ужасността на нашето положение и да започнем пътя на обръщане, на конкретни знаци, конкретни дела, които ще покажем така пред Бога както и пред цялата Църква, че нашето желание е да вървим по пътя, който води към спасението, а не по пътя, който води до самоунищожаване.

ФАШИНГ или просто Карнавал в нашия манастир

Ако преживяхте покупкова лудница на "женския пазар" в София преди Великден, тогава ще имате малко представа, какво става в Германия на една седмица преди "пепеляна сряда" - ФАШИНГ - това е дума която електризира даже и умрели. Всички се забавляват където и да може, на площади, заведения, частни парти. Тази година хит-обеклото е преобличане за куче. Ще го намерите на снимките. Аз за сега трябва да спра, затова ви отправям към галерията.

На мене ми падна задачата да бъда Манастирски Бодигард. Но повече на снимки.

"La vita e sofferenza" - с други думи мое ежедневие.

Любимата ми сентенция, че "животът е страдание" се променила за съжаление в действителност. Как? Оценете сами.

При ранни зори

Всичко започва, когато на вън е още тъмно, когато обръщате се на друга страна в свои столепни легла. При мене в 6.00 сутринта звъни будилник, точно когато съня навлиза в ключовия момент, аз трябва да ставам. След когато съня отминава невръщаемо, аз започвам да усещам бруталната действителност: студа. Радияторите студени. Явно този който ги програмирал за всключване става много по-късно, щото започват да се топлят едва след седем сутринта. Обикновено хората взимат душ да се събудят и да станат красиви от сутринта, но не в моя случай. За мене утринният душ ми служи първо да се стопля. Не мога да се топля дълго, тъй като след малко от 6.30 ч. започват утринни молитви. Не знам как става, но в кухня, която временно стана "монашески параклис" е топло, явно Божието присъствие го прави такова. 

След молитвите, някаде седем без десет, първо за деня "поклоничество" ни към манастира. След това ще има още няколко там и обратно и свързано с това изкачване на 2 етаж.

Пристигайки в манастира първо подготвяме закуска, която би била много по-вкусна, ако вече някой би ни я направил, но това приличалоби вече на "Шератон", а ние все пак сме последователи на "Бедняка" от Асизи.

Евхаристия започва от 8.00ч. и обикновенно я празнуваме в съслужение двама или трима. Не всички четърима, защото винеги един изповядва. Слава Богу, че още не са разбрали, че и аз мога, затова имам сравнителен мир. А може би оставят ме на мира просто заради това, че след Евхаристията тичам веднага на училището. Дават ми шанс да не се разсейвам от демоните. Но ако би са знаели мои събратя, че пак в училище в класа ми има 12 жени, може би и не са били толкова благосклонни. Но защо пак трябва да се хваля, че съм "блажен между жените?!"

Лошо е когато служа сам, тогава андреалин не ми позволява да попадам в блажения летарг на бездействие, както се случва обикновенно когато сядам на стола който стои върху вентилация със топъл въздух за подгяване на олтария.  Горките хора в студеи пейки. Сигурно не знаят за тази тайна която вкарва отците в толкова радостно настроение още сутринта, че изпяват всички куплети от литургичните песни. За къде да бързаме, когато ни е хубаво.

"Ин лингуа" - с други думи моето училище по немски.

Лекциите започват от 8.30 и свършват от 12.45ч. Ако имате пред вид, че моя служба свършва от 8.35ч. то колко пъти през седмицата съм точно на време? Никога. Но все пак почти 15 години на Балканите оставят своето петно. Освен това, аз съм най-големия (да не пиша най-възрастен) в класа и единствен представител на мъжкия пол, затова някакви привилегии все пак ми се полагат.

Наша учителка, която трябва да е немкиния според правилата на училището, не знам защо има акцент на представителите на човечество от река Волга или някоя друга от тази огромна страна? В крайна сметка няма значение. Немски познава перфектно, готина е и се отнася с нас като с деца от началното училище. Как не, когато започваме да говорим нашия немски, не сме по-добре от такива деца, а може би и по зле.

Когато пристигам, обикновенно домашното на половина вече е проверила, тъй че за мене остава само да отгадна какъв предлог за еди кой верб трябва да сложа. Най-често не разбирам и значението на самия верб, затова става забавно, особено, когато допълнително трябва да се съчъни изрезение. Но това не е главна атракция на учебния ни ден. Имаме 5 учебни часа с две паузи по 15 минути. След първа пауза взимаме новия материял и съответно нещо трябва да се запише в нашите ученически тетрадки и тука се започва.

Който е фен на кафето знае, че първото му действие приспива, а след това вдига енергия за живота. При мене това правило не съвсем действа. Да първоначалния ефект има, но вторичния никак не идва. Ако бих изпил това кафе вкъщи, няма да мога да заспя, но не и когато съм на училище. Тук мога да заспивам, когато си искам, без никакъв труд. Единствена трудност е да остана точно буден, защото за това съм тук. По какво познавам, че заспах? Когато гледам в тетрадката си. Обикновенно започва с това, че изведнъж тетрадката някак се увеличава пред очите ми. След това виждам много ясно увеличените букви и след това хоп... черта на долу. Никак не мога да разбера, как тези букви ги виждам винеги големи, а когато после се опитвам да ги прочета изобщо не знам за какво става въпрос и на какво начертаните знаци могат да приличат. Интересно би било за изследване, как става това чудо. По количество на чертички към долу на страницата разпознавам, колко съм бил буден и внимателен на лекциите.

"Динст" - моето дижурство след обяда

След като се връщам от "езиковата академия" - винеги в добро настроение, все пак свърши мъката - чака ме в манастура Криста, наша готвачка. Обяд е пресничък, всичко се прави когато влизам. Жалко, че диета, но пак всичко да ми е съвършено би било пак прекалено хубаво. Около 14.00ч. започвам дижурството на портала. Поради това, че заради ремонта не живеем в манастира, се стараем все пак да стоим на портала през целия ден, за да хората не отвикнат от присъствието ни. Когато се знае, колко "много" знам немски, по време на дижурството ми имам много емоции. Особено, когато вдигам телефони и разговарям с хората на портала. За сега нямало катастрофи, но все пак, Инголщадт не е голямо и хората бързо са разбрали за мене и се старая да говорят на немски а не както обикновено, на дълбокия "байриш дялект".

Емоциите на портала свършат от 16.00ч. Тогава тържествено предавам телефона на другия след мене и се отправям в стаята в дома. Там след като прочета новините, емайлите и други работи, 30 минути спомена от ноща в леглото ми и пак обратно в манастира, където от 18.00ч. заедно с хората в параклиса св. Франциск отправяме "Вечерния часослов" наричан от латински "Веспер". След него поне 30 минути конверсации с хората, за да упражня все пак науките от узчилище и се отправяме към кухнята, където пак сами потготвяме вечерия. Малко преди 20.00ч. за последен път преброявам стълбите към нашия етаж и така заключва обикновенния ми ден в Инголщадт, когато имам "Динст".

Гуте Нахт

Още обаче не е край на братския живот. Заедно с братятя гледам новините, задължителна тозка в програмата. Не че ещо рабирам, но поне има някакава картина и нещо човек може да доразбере с нейната помощ. Когато виждам, че нещо смещо говорят и аз се спукам от смях, все едно че разбрах от какво. Но братския живот изисква и такива жертви. 

Ако никой не се закачи с мене по скайпа, има шанс, че около 23.00 ще си легна. Ако е така, утринните приключения не са болезнени. Но за съжалени, този час се случва рядко.

РАДЛЕР - история на едно съвещание

Днес за първия път участвах в "Гемайдерад", т.е. в събирание на най-близките сътрудници на нашия манастир. Първо беше вечерия. На масата бяхме над 40 души. Възрастни, готвачки, министранти семейства с малки деца. Всички, които по-вече или по-малко участват в живота на нашия манастир. Веднага дойде ми на ум да ви раскажа не толкова са самото събрание, колкото за това, какво такова събрание роди в история на Бавария.

Немци много обичат да се събират заедно на масата и да дискутират. Дискусиите им нямат край. Даже планиране на каквото да е било, залагат колко часа ще отделят за тази важна за тях тема. Ако се има пред вид, че по принцип имат проблеми с комуникация(става вапрос за човешка комуникация) съвещанията - рад + гемайде -общност,разбира се защо са толкова често. Такива съвещания са дестки: общинска, енорийска, манастирска, на село и много други. всеки се събира. Но не винеги да уредят нещо, а просто обичат да слушат гласовете си и да се наслаждават на завилостта на езика им. Такъв гемайдерад е просто възможност да се искажат и има тогава кой да ги слуша.

Един път, в едно от малките байерски градчета, в едно от кърчмите, в разстояние на няколко дена се състояха десетки такива. Всяко баварско заведение има специялни Щуби, т.е. зали за такива радове. Разбира, не става без бира. Колко една кърчма може да има бира? Ограничено количество. Но умния стопанин на заведението, виждайки, че няма да смогне със златната напитка, сипвал в халбите само на половина бира, а остатъка изпълвал с лимонад. И така се роди една прочута напитка на половина бира и на половина лимонада, която от съвещанията взе своето име: Радлер.

Радлер е много удобен, ако след това караш кола. Уж си пийнал, а всъщност не си.

Така и с нашето гемайдерад. Интересно е било, че на края всеки си изказвал своите забележки. Даже малките министранти казаха си своите проблеми. Разбира се не липсвал и радлер. Хубаво било това, че можахме сами да си смесваме лимонада с бирата. Понеже при мене май пропорциите не са били стрикно спазени, затова и сега трудно ми е да пиша. Но надявам се, че разбрахте, какво е Радлер. Аз пък не можах да разбера в моя халба какво е било повече. Когато виждам как пиша, май, лимонада остана непипната.

"Нощта На Отворени Врати на Църквата"

Едва свърши вечерната молитва и в место, както обикновено да се спираме и да си говорим, веднага почна шетане. Някой взима свещи, някой маса. А аз просто одитох да си вечериям. Ако никой не искал да си говори с мене тогава и аз си отидох. Но в трапезария също било не обичайно - вместо три чинийки, бяха осем. След малко разбрах. Ето че наближава гвоздея на програмата в Капуцинскатта църва в Инголщат - "Нощта На Отворени Врати на Църквата". Всъщост оказа се, че само до 21.30ч. са отворени а не през нощта, но след дижурството ми пред църквата, бях благодарен, че само до толкова. Сега ще ви раскажа за какво става въпрос.

На снимка виждате наредени подир пътеката свещи от врати към олтара. Подобна на нея е направена пред църквата, от факълите, които водият от улицата към входа на църквата. Нарекох го "пътя към Светлината", защото води хората от тъмнината на вън(юети ежедневен живот)към истинската светлина, която е Христос. Това всъщност е цялото събитие: да каним хората от улицата, да влязат за малко в църквата и да погледнат към истинската Светлина. Само това нищо друго.

Трудно да ви опиша емоциите. 

На вън е студено! Остатъците от мъгла, която от няколко дена оплятоха уличките на Инголщадт, правят мрак още по-ужасен и по-студен. Затова когато някой влиза в църквата, влажните, задущаващи ръце на мъгла те освободяват и в замяна обгръщат те нежни, топли ръце на Господаря на този дом. Молитвена атмосфера, потдържана от нежна музика на Флейта и нежните светлинки на запалени свещи, увеличават още повече осещането. Като че ли влизаш в чакалния за небето. Веднага цялото безпокойствие на деня, грижите, страх изчезват и оставаш само ти и Той, Домакин който те чака. Ефекта е наистина страхотен. Нямаше човек, който е влязъл и веднага излязъл без да поговори малко с Него. Видях едно 25 годишно момиче което след като излезна от храма, дойде при нас и ни благодари, че я поканихме. Каза - 'това ми трябваше'.

А кои сме НИЕ? Капуцински "котараци" в расата, което в Германия малко се среща(имам пред вид расата) и няколко души на възраст между 40 и 70 години, които закачат минаващите и поканват да влязат. 

Имаме силен аргумент в ръцете. Листчета с покана за литургия на 14 февруари в чест на св. Валентин за влюбените. Хората не отказва, защото кой ще откаже да празнува да поюита любов? Това малко схизофренично, щото от една страна сме почитатели на любов, а пак от другата бягаме от Истинска Любов. Нашите умни проповеди не са в състояние да направят това, което прави Св. Валентин. Какво да правим. Не можем да го пренебрегнем, но поне можем да го използваме. Надяваме се, че когато дойдат хората, ще раберат че има и Св. Св. Кирил и Методи.

Просто не може да се опише товаковто ставало в църквата, това трябва да се преживее, да се усети, за да може да се рабере. Господ тази вечер вършил страхотни неща с човешки сърца. Ние този път бяхме не вътре а на вън. Измръзнахме, ама се заслужаваше когато си видял, колко стоплени излизали са хората от църквата. Имахме на масичка чай в термосите, да се топлим ние и да черпим минуващите. След чудеса които правихме в България, може да се каже, юе това тук нищо особено, но ефекта е бил страхотен.

На края и аз влязох за малко да се стопля. Било чудесно. Все едно, че се преместваш в друго измерение - свише. Ако тук, тази една вечер можахме да усетим голямата любов на Господа, какво ще бъде, когато ще отидем там при Него след нашето преминаване? Направо нямам търпение да го преживея.

Тук са останалите снимки на галерията.

"In Lingua" - мое училище.

Мина закуската, литургията и успях найпосле, 10  минути преди 9.00ч, да влеза моето училище, където ще уча немски. Госпожата, узителката, била много мила, нищо че лекциите започват от 8.30ч, все пак идвам от Балканите където хора живеят спокойно и не бързат, освен това нейния акцент подсказал, че източната култура не и е чужда. 

А класа? Бяха 11 души, само жени, аз единствен мъж, блажения между жените. Бързо рзбрах кой от къде идва. Особено когато с една от Македония разменихме на чистия български няколко думи, още поне три глави се вдигнаха: Босния, Русия, Полша. После до мене седеша Кореанка, от пред Китайка(имах проблеми да разберат, че не са едно и също) Испанка, Румънка - понеже устата и не млъкне, бея първа запознах. После Италиянка, Индийка, още една Рускиния и аз, бисквитката.

И така приятно са ми минали първите 5 час. Понеже материяла вече ми е познат, правих го още в Мюнхен, затова и бе мъки минавам конюнктиви. учителката май разбра, щото рядко ме питала.

След приятните моменти от училище, пренесех се де не по-малко емоциониращи събития в манастира. Трапезария се напълни с гости, бяха 43 души. Всичко това заради именния ден на нашия събрат Сигберт. Тук имах възможност, пак да бъде представен на местните църковни и градски власти. Беше и нашия провинцял от Мюнхен, който успял вече да разкаже за моите опити с фестивали и радио, затов не ме учуди, че веднага ме закачи отговорник за младежите в града, една светска госпожа, коята даде ми своя визитка, поканвайки в реферата от среща, да споделим опита от работата си. След нея наведе се и свещенник, който отговария за младежките акции в целия град. Тук не ми се размина лесно, трябваше да опиша целия проект от Белозем. В замяна научих, че най-голямото им постижение беше Рок Литургия направена минала година през лятото. 

Ох казах си, да но да захванат това която им нося като предложение, включително радио. 

Както виждате от снимките, които са на "пикаса", градът е прекрасен. Да но толкова прекрасни да са възможности за работа. Скоро ще научите, какво ще бъде. За сега поставям точка в очакване, какво ще ми донесе поредния ден.

Ние, Велосипед и Букладжия - Разкази от Инголщадт.

Радвам се, че ви хареса това което пиша. Така поне малко повече ще участвате в моя живот. Поканвам ви също да гледате и снимките в галерии. Те са две, са на тази страница.

Припомням си една от старите полски филмови комедии озаглавена "Не обичам понеделник". А кой го обича? Разбира се това е бил реторичен въпрос. Няма да ви разказвам филма, щото би трябвало да знаете малко полска действителност от 70-те години на миналия век. А всъщост знаете как било, поне тези от моя възраст, зашото в България не е било по-различно. В целия този филм само ме учиди, как са цензорите не са го спряли.

Какво общо има понеделник от Иголщадт от 2009г. с този от Полша от 70-те години инелия век? Само едно: около 6.45 било тъмно, студено, трудно за ориентация къде се намираш и шумно от събуждащ се към работната седмица град. Като на този филм. А ние кафяви котараци пробивахме тъмнина, като филмовите котарци. И може бих продължим да си споменавам за него, ако не едно ново за мене преживяване.

Първо чувах само шум от премествани тежки вещи. Малко странно за немския град, когато хората още дохождат на себе си след вохенедовите забавления и напивания. Самото събуждане в понеделник рано предоставя достатечен шок за обикновенен европейски Немец. А когато идва на себе и се сеща че днес пак е на работа, идва веднага главоболие, затова допълнителе шум от улицата, за не един е бил като пирон забит в главата. Нормално някой би викал вече полиция, ама не в този случай. Изведнъж в тъмнините на тротуара (светлина имаше доста, значи аз още спах) виждам оранжева униформа а в нея човек който се бори с колена букладжийска кофа, която извадил от някое, само за него познато място и с немска прецизия подретил равничко в редица други кофи, които измъкнал от цялата улица. Това е било интересно, нормално никоя кофа не съм видял тука през дения. Но това не е края. Ако някой изважда кофи, значи трябва да ги освободи от съдържанието, а тука никаде не се чува с характеристичен шум рабощета букладжийска кола. То и няма да има, щото както са ми обяснили после, тя ще идва малко по-късно. После, нашия оранжев приятел извади велосипеда, качи се на него и отиде на другата улица. Шок! После само съм дочул че колега пак ще мине и както е извадил кофите, ще ги прибере обратно. Това е "Волф", само за пожелание в София, кудето най-често кофите си търсиш по цялята уллица.

Тифе Байерн- значи моят път за Инголщадт

Току що падна снега, не мога да кажа че много, но като за Мюнхен достатечно. Това е спеицифичен град, ако става въпрос за времето. Всичко му е хубаво в Мюнхен, освен последното. 

Но все пак не за това пиша, а за моето приклучение със Фрайщат, както наричат Байерн. Преди да почна да описвам моите приключения, трябва да направя географска корекция: Германия се състои само от две части (поне когато я гледаш от Байерн): Байерн и Пройзен. Всичко, което е извън територята на Байерн си е просто Прусия, древна, забавна и неразбираема за Байерци бисмаркова Прусия.

Петък 30 януари 2009 година започва моето проключение. За да бъда честен, то започна една година по-рано, когато пристигнах в Мюнхен от София, през февруари 2008г, но това беше един спецялен период, на лекуване и възстановяване, който в момента не е важен. Връщаме се към моята дата.

Ден порано, взехме под наем един голям микробус Мерцедес(Щото БМВ още не произвежда микробуси) и почна товарене на моите вещи. Нямаше ги много, едва една трета от пространството, но все пак за лека кола нямаше да стане. И после дойде петък, около 9.00 сутринта сбогувах се със всички събратия и с личен състав на манастира Санкт Йозеф при Йозефсплац в Швабинг в Мюнхен и тръгнахме: Аз, наш хаусмайстер като шофьор и моят съпътник през последната година в Мюнхен - Брат Сунил от Керала в Индия, който още преди мене пристигна да помага на баварските капуцини. Сунил използвал случая за хубава екскурзия. И слава Богу, че после в Инголщат без него би било малко трудничко.

Около 9.30ч, дребен сняг почна да сипе по-силно а ние се запътихме към магистралата номер 9 за Нюмбер. Вървяло добре, докогато се измъквахме от околовръстните на столицата на Бавария. Но след като вече се наслаждавахме на пътуване, ето че гордостта на немската автомобилна техника, подаде първия сигнал че нещо не е наред. Контрол на масло свети и мига?! 

- Няма масло - вика хаусмайстер - Как така, дават колите без да са проверени.... и тук започна дълга рекичка от нецензурни думи, които няма да цитирам. Слава Боги зе каза на полски, поне Сунил не разбрал. Телефони, телефони и както в България: карай братче, докогато не спре. Но ние все пак не сме били в България, затова спряхме на бензиностанция и... втория екшън: как се отваря капака на това чудо? Разлистихме книжка в която разбира се, според правилата на Мърфи, не сме намерили поясненията как да отворим. Добре, че книжката изнасилена от упоритото разлистване, падна на пода в колата. Наведе се Войтек да я вдигне и .... ето я..... На нормална позиция, в стандартното място си стои една вайха за  отваряне. Урааа. А сега да видим колко имаме масло... Хм, не че не липсвало, а било много повече от колкото трябва. Какво да правим? Слава Боги, че не сме купили масло, просто се качихме и според провереното правило на бай Иван, карахме до когато не сме стигнали Инголщат. 

Сателитната навигация показваше ни добре пътя, докогато аз не изявих своите съмнения към електронното устройство. И разбира се сбъркахме. Хайде обратно И така щяхме още малко да покараме, ако Сунил не би извикал: Тука сме, ето нашия конвент!

И така озовахсе в новия ми дом!

Да, ама не. Оказа се, че гвардияна, нашия настоятел, ни чакал не в манастира а в дома където временно за 2 години живеем поради ремонта на манастирската сграда(да се надяваме, че тука правило на Бай Ганио не действа и временно не значи трайно). Хайде пак лудата от навигация - ан. Направихме едва 300м и озовахме се пред студентското жилище, където втория етаж бил наш. Всизко било хубаво, докогато не сме почнали да носим кашоните ми на този втория етаж!!! Уффф. Сега оценихме какво значи асансиор. Но няма как и тука незаменимото присъствие на Сунил се оказа спасително. Той внесе двойно повече кашони от мене. Да ли беше толкова щаслив, че не се връщам в Мюнхен или просто братската любов даде му толкова сили? Не искам да знам отговор. Добре е както си е. И след като свалихме багажите(които изобщо са се оказали не малко) с голяма радост и надежда отидохме на обяд в манастира, 300м пеша. Чухме много супер хубави неща за тази готвачка, затова и Сунил в добро настройение вървял след мене. Как не, когато имах пред вид какво чудо оставих в Мюнхенската кухня, и аз се развеселих и даже падащия ми на колене корем, се оказа не толкова тежък а и глад се събуди.

След обяд продължихме да качваме кашоните. Няма да мога да ви опиша каква мъка. Два етажа пеша. Горките Сунил и Войтек, понеже са бързали обратно за Мюнхен, са внесли двойно повече багажи от мене. Да но ако се има пред вид, че аз освен моите кашони трябваше да мъкна 154 кг живо тегло, тогава койт повече качил горе? Математика е проста, разбира се, че герой на вечера съм аз и не за това че бях пристигнал новак. Уффф. Но геенната не свърши, кой ще разтовари всичко? Но аз нямах вече сили. Обикновено при пренасяне, първо което правя е включване на любимата ми уредба, но просто нямах сили да го направия, което показва колко трагично ми беше състоянието.

Малкко преди 18.00ч. първото поклоничество в манастира, а поточно в нашата църка за вечерната молитва. И там мила изненада, молим се заедно с хората в параклиса посветен на св. Франциск. На края на молитвата нашшия гвардиян, Джош, представи ме на хората, като ново попълнение. За първия път почуствах се на място. Най-после не съм гост, а просто елемент от цялата общност. Хората са били много мили. Никой не се убиждал, че развалям немски. Никой също не казвал, както в Мюнхен - Я бите? - след всякакво ми шчупено немско изречение. На против,  - разбираме те олично - казват, което веднага ме отпусна. "Свиквайте" - помислих си в душата - щото аз този език до края на земните дни ще уча. И така мина първия ден на новото ми място - Инголщат. В дълбокия Байерн, където хората са се оказали, не толкова квадратни, както ги представят тези от Хохдойчланд.

Първа Неделя в Инголщадт

За петък вече писах. Събота нищо интересно не се случи че нареждах багажите. 

Да има нещо. Утринното ставане. Тука свърши детската градина от Мюнхен - молитвите от 6.30 в дома, а след това директно в манастира на закуска, която сами трябва да си подготвим и литургия от 8.00ч. Уфф, утринното ставане, кой го измисли? Града още спи когато сутрин се премъкваме като котараци между колите към манастира. Поне в 6.00 сутринта трябва да стана, а аз мразя да ставам когато на вън е тъмно. Освен това жестоката среща с немска икономия - радияторите топлят през деня, а през ноща, заради "шпарен", Екология и кой знае още какво, се иключват. Ако ставахте сутринта, когато на вън е минус 8 а в стаята от устата ви излиза пара, разбирате какви мъки ме чакат. Даже пръцкане през ноща не помага, особено, че готвачката, Криста, която готви супер, решила да ме вземе на прицел и да експериментира новата диета, то и пръцкане ще свърши.

Още един епизод от съботнята вечер. Не знам, от колко време, говореше се, че трябва да ходя в събота вечер в Мюнхен, поточно в Карлсфелд за Евхаристията с неокатехумените. Резервирах колата. Имаме един Форд Фокус, точно за мене. Ама - ъберашунг - изненада. Нашия 80 годишен събрат, който е 160 със шапката, решил да ходи някаде. Какво остана? Да карам Форд КА. Ако знаете какво е това чудо и моите параметри, не ви трябва фантазия, да разберете как съм карал. Добре, че Карлсфелд е само 45мин на разстояние от Инголщадт.

Това на кратко беше събота. Нормално човек, който живее от 22 години по различни манастири и общности, знае, че неделия е малко по-разврекателен ден, заради натрупване на свещеническите ни ангажименти. Да, ама не в Ингощадт!!!!!

За да е по-смешно, в неделия първа литургия е от 7.00 сутринта! Кой Немец ще дойде толкова рано на църквата в неделя? За моето учудване, църквата беше пълна, но почти. И не баби, както в Белозем, където само измъчват свещеника, тъй като той се мъчи а те дремат в пейките завити в черните си хавлии. Тук беше целия дяпазон от поколенията. Освен разбира се тинейджерите. Те току що са се прибрали от дискотеката, трудно да дойдат на църква. 

Втората литургия беше от 10.00ч. Може не е за вярване, ама се напълни, поне пейките са били пълни. Като имате пред вид, че тя е голяма като катедралата в Пловдив, значи наистина са дошли хората. И това са истинските Немци, не някакви Поляци, Хървати или Италиянци. Те си имат своите литургии по-късно(умни хора). От 12.00  Хървати, 16.00 Италиянците а Поляците не знам на къде.

Имах също и визможност да се срещна с нашите министранти и министрантки, бяха около 10 на брой. Казвам си, ще има "материял" за обработване затова и ги заговорих. Учудване, даже са ме разбрали. На площада пред църквата ръкувах се със всички, да се представя, че съм Нов, аконе са ме забелязали. А който ме познава, знае че не е лесно, да не се ме забележи. Добре, че олтаря си е голям, то има и място за мене. Първата среща с нашите овчици била хубава, въпреки, че трудно било да разбера какво ми говорят. Аз имам проблеми с немски, а те май са говорили байриш. 

Но аз като продължаващ добри францискански традиции, усмихвах се и отговарях на всичко "я", "я, я". Явно уцелих, защото първите францисканци, които са дошли в Германия през средновековието, при подобна ситуация са свършили в затвора. Като ги попитаха: "еретици ли сте?" Те в своя францисканска наивност повториха " Я", единствена дума която се знаели и след малко са се озовали в пандиза. 

Слава Боги, че нямаше още Инквизиция, щото нямаше да има този хубав манастир. Ако първото потвърждение за живота като Малки Братя на св. Франциск и първите му събратия, папата Иннокенти даде през 1209 г.(тази година минава големия юбилей 800 години) то нашия манастир е бил построен още през 1250 година. Сега разбирате защо се ремонтира.

Въпреки, че беше Божия ден неделия(А не събота), аз продължих след обяда разтоварване на моите вещи. След няколко варянти на подреждане на мебелите(следине са останали на пода) най-после реших как ще подредия уредбата. И това направих. Всичко е перфектно, освен, че суббуфар трябва да стои поблизо до колоните. Но както и да е, стана. Оооо, какво блаженство. Легнах си върху леглото и пуснах Вангелист и... заспах. Да, само за малко, че от 18.00 пак вечерната молитва. Няма изключения братче, бачкай, бачкай. И... бачкам. А сутрин чакаше ме вече първа среща в ново училище по немски. Но за това в следващия впис.