Любимата ми сентенция, че "животът е страдание" се променила за съжаление в действителност. Как? Оценете сами.
При ранни зори
Всичко започва, когато на вън е още тъмно, когато обръщате се на друга страна в свои столепни легла. При мене в 6.00 сутринта звъни будилник, точно когато съня навлиза в ключовия момент, аз трябва да ставам. След когато съня отминава невръщаемо, аз започвам да усещам бруталната действителност: студа. Радияторите студени. Явно този който ги програмирал за всключване става много по-късно, щото започват да се топлят едва след седем сутринта. Обикновено хората взимат душ да се събудят и да станат красиви от сутринта, но не в моя случай. За мене утринният душ ми служи първо да се стопля. Не мога да се топля дълго, тъй като след малко от 6.30 ч. започват утринни молитви. Не знам как става, но в кухня, която временно стана "монашески параклис" е топло, явно Божието присъствие го прави такова.
След молитвите, някаде седем без десет, първо за деня "поклоничество" ни към манастира. След това ще има още няколко там и обратно и свързано с това изкачване на 2 етаж.
Пристигайки в манастира първо подготвяме закуска, която би била много по-вкусна, ако вече някой би ни я направил, но това приличалоби вече на "Шератон", а ние все пак сме последователи на "Бедняка" от Асизи.
Евхаристия започва от 8.00ч. и обикновенно я празнуваме в съслужение двама или трима. Не всички четърима, защото винеги един изповядва. Слава Богу, че още не са разбрали, че и аз мога, затова имам сравнителен мир. А може би оставят ме на мира просто заради това, че след Евхаристията тичам веднага на училището. Дават ми шанс да не се разсейвам от демоните. Но ако би са знаели мои събратя, че пак в училище в класа ми има 12 жени, може би и не са били толкова благосклонни. Но защо пак трябва да се хваля, че съм "блажен между жените?!"
Лошо е когато служа сам, тогава андреалин не ми позволява да попадам в блажения летарг на бездействие, както се случва обикновенно когато сядам на стола който стои върху вентилация със топъл въздух за подгяване на олтария. Горките хора в студеи пейки. Сигурно не знаят за тази тайна която вкарва отците в толкова радостно настроение още сутринта, че изпяват всички куплети от литургичните песни. За къде да бързаме, когато ни е хубаво.
"Ин лингуа" - с други думи моето училище по немски.
Лекциите започват от 8.30 и свършват от 12.45ч. Ако имате пред вид, че моя служба свършва от 8.35ч. то колко пъти през седмицата съм точно на време? Никога. Но все пак почти 15 години на Балканите оставят своето петно. Освен това, аз съм най-големия (да не пиша най-възрастен) в класа и единствен представител на мъжкия пол, затова някакви привилегии все пак ми се полагат.
Наша учителка, която трябва да е немкиния според правилата на училището, не знам защо има акцент на представителите на човечество от река Волга или някоя друга от тази огромна страна? В крайна сметка няма значение. Немски познава перфектно, готина е и се отнася с нас като с деца от началното училище. Как не, когато започваме да говорим нашия немски, не сме по-добре от такива деца, а може би и по зле.
Когато пристигам, обикновенно домашното на половина вече е проверила, тъй че за мене остава само да отгадна какъв предлог за еди кой верб трябва да сложа. Най-често не разбирам и значението на самия верб, затова става забавно, особено, когато допълнително трябва да се съчъни изрезение. Но това не е главна атракция на учебния ни ден. Имаме 5 учебни часа с две паузи по 15 минути. След първа пауза взимаме новия материял и съответно нещо трябва да се запише в нашите ученически тетрадки и тука се започва.
Който е фен на кафето знае, че първото му действие приспива, а след това вдига енергия за живота. При мене това правило не съвсем действа. Да първоначалния ефект има, но вторичния никак не идва. Ако бих изпил това кафе вкъщи, няма да мога да заспя, но не и когато съм на училище. Тук мога да заспивам, когато си искам, без никакъв труд. Единствена трудност е да остана точно буден, защото за това съм тук. По какво познавам, че заспах? Когато гледам в тетрадката си. Обикновенно започва с това, че изведнъж тетрадката някак се увеличава пред очите ми. След това виждам много ясно увеличените букви и след това хоп... черта на долу. Никак не мога да разбера, как тези букви ги виждам винеги големи, а когато после се опитвам да ги прочета изобщо не знам за какво става въпрос и на какво начертаните знаци могат да приличат. Интересно би било за изследване, как става това чудо. По количество на чертички към долу на страницата разпознавам, колко съм бил буден и внимателен на лекциите.
"Динст" - моето дижурство след обяда
След като се връщам от "езиковата академия" - винеги в добро настроение, все пак свърши мъката - чака ме в манастура Криста, наша готвачка. Обяд е пресничък, всичко се прави когато влизам. Жалко, че диета, но пак всичко да ми е съвършено би било пак прекалено хубаво. Около 14.00ч. започвам дижурството на портала. Поради това, че заради ремонта не живеем в манастира, се стараем все пак да стоим на портала през целия ден, за да хората не отвикнат от присъствието ни. Когато се знае, колко "много" знам немски, по време на дижурството ми имам много емоции. Особено, когато вдигам телефони и разговарям с хората на портала. За сега нямало катастрофи, но все пак, Инголщадт не е голямо и хората бързо са разбрали за мене и се старая да говорят на немски а не както обикновено, на дълбокия "байриш дялект".
Емоциите на портала свършат от 16.00ч. Тогава тържествено предавам телефона на другия след мене и се отправям в стаята в дома. Там след като прочета новините, емайлите и други работи, 30 минути спомена от ноща в леглото ми и пак обратно в манастира, където от 18.00ч. заедно с хората в параклиса св. Франциск отправяме "Вечерния часослов" наричан от латински "Веспер". След него поне 30 минути конверсации с хората, за да упражня все пак науките от узчилище и се отправяме към кухнята, където пак сами потготвяме вечерия. Малко преди 20.00ч. за последен път преброявам стълбите към нашия етаж и така заключва обикновенния ми ден в Инголщадт, когато имам "Динст".
Гуте Нахт
Още обаче не е край на братския живот. Заедно с братятя гледам новините, задължителна тозка в програмата. Не че ещо рабирам, но поне има някакава картина и нещо човек може да доразбере с нейната помощ. Когато виждам, че нещо смещо говорят и аз се спукам от смях, все едно че разбрах от какво. Но братския живот изисква и такива жертви.
Ако никой не се закачи с мене по скайпа, има шанс, че около 23.00 ще си легна. Ако е така, утринните приключения не са болезнени. Но за съжалени, този час се случва рядко.
