Но все пак не за това пиша, а за моето приклучение със Фрайщат, както наричат Байерн. Преди да почна да описвам моите приключения, трябва да направя географска корекция: Германия се състои само от две части (поне когато я гледаш от Байерн): Байерн и Пройзен. Всичко, което е извън територята на Байерн си е просто Прусия, древна, забавна и неразбираема за Байерци бисмаркова Прусия.
Петък 30 януари 2009 година започва моето проключение. За да бъда честен, то започна една година по-рано, когато пристигнах в Мюнхен от София, през февруари 2008г, но това беше един спецялен период, на лекуване и възстановяване, който в момента не е важен. Връщаме се към моята дата.
Ден порано, взехме под наем един голям микробус Мерцедес(Щото БМВ още не произвежда микробуси) и почна товарене на моите вещи. Нямаше ги много, едва една трета от пространството, но все пак за лека кола нямаше да стане. И после дойде петък, около 9.00 сутринта сбогувах се със всички събратия и с личен състав на манастира Санкт Йозеф при Йозефсплац в Швабинг в Мюнхен и тръгнахме: Аз, наш хаусмайстер като шофьор и моят съпътник през последната година в Мюнхен - Брат Сунил от Керала в Индия, който още преди мене пристигна да помага на баварските капуцини. Сунил използвал случая за хубава екскурзия. И слава Богу, че после в Инголщат без него би било малко трудничко.
Около 9.30ч, дребен сняг почна да сипе по-силно а ние се запътихме към магистралата номер 9 за Нюмбер. Вървяло добре, докогато се измъквахме от околовръстните на столицата на Бавария. Но след като вече се наслаждавахме на пътуване, ето че гордостта на немската автомобилна техника, подаде първия сигнал че нещо не е наред. Контрол на масло свети и мига?!
- Няма масло - вика хаусмайстер - Как така, дават колите без да са проверени.... и тук започна дълга рекичка от нецензурни думи, които няма да цитирам. Слава Боги зе каза на полски, поне Сунил не разбрал. Телефони, телефони и както в България: карай братче, докогато не спре. Но ние все пак не сме били в България, затова спряхме на бензиностанция и... втория екшън: как се отваря капака на това чудо? Разлистихме книжка в която разбира се, според правилата на Мърфи, не сме намерили поясненията как да отворим. Добре, че книжката изнасилена от упоритото разлистване, падна на пода в колата. Наведе се Войтек да я вдигне и .... ето я..... На нормална позиция, в стандартното място си стои една вайха за отваряне. Урааа. А сега да видим колко имаме масло... Хм, не че не липсвало, а било много повече от колкото трябва. Какво да правим? Слава Боги, че не сме купили масло, просто се качихме и според провереното правило на бай Иван, карахме до когато не сме стигнали Инголщат.
Сателитната навигация показваше ни добре пътя, докогато аз не изявих своите съмнения към електронното устройство. И разбира се сбъркахме. Хайде обратно И така щяхме още малко да покараме, ако Сунил не би извикал: Тука сме, ето нашия конвент!
И така озовахсе в новия ми дом!
Да, ама не. Оказа се, че гвардияна, нашия настоятел, ни чакал не в манастира а в дома където временно за 2 години живеем поради ремонта на манастирската сграда(да се надяваме, че тука правило на Бай Ганио не действа и временно не значи трайно). Хайде пак лудата от навигация - ан. Направихме едва 300м и озовахме се пред студентското жилище, където втория етаж бил наш. Всизко било хубаво, докогато не сме почнали да носим кашоните ми на този втория етаж!!! Уффф. Сега оценихме какво значи асансиор. Но няма как и тука незаменимото присъствие на Сунил се оказа спасително. Той внесе двойно повече кашони от мене. Да ли беше толкова щаслив, че не се връщам в Мюнхен или просто братската любов даде му толкова сили? Не искам да знам отговор. Добре е както си е. И след като свалихме багажите(които изобщо са се оказали не малко) с голяма радост и надежда отидохме на обяд в манастира, 300м пеша. Чухме много супер хубави неща за тази готвачка, затова и Сунил в добро настройение вървял след мене. Как не, когато имах пред вид какво чудо оставих в Мюнхенската кухня, и аз се развеселих и даже падащия ми на колене корем, се оказа не толкова тежък а и глад се събуди.
След обяд продължихме да качваме кашоните. Няма да мога да ви опиша каква мъка. Два етажа пеша. Горките Сунил и Войтек, понеже са бързали обратно за Мюнхен, са внесли двойно повече багажи от мене. Да но ако се има пред вид, че аз освен моите кашони трябваше да мъкна 154 кг живо тегло, тогава койт повече качил горе? Математика е проста, разбира се, че герой на вечера съм аз и не за това че бях пристигнал новак. Уффф. Но геенната не свърши, кой ще разтовари всичко? Но аз нямах вече сили. Обикновено при пренасяне, първо което правя е включване на любимата ми уредба, но просто нямах сили да го направия, което показва колко трагично ми беше състоянието.
Малкко преди 18.00ч. първото поклоничество в манастира, а поточно в нашата църка за вечерната молитва. И там мила изненада, молим се заедно с хората в параклиса посветен на св. Франциск. На края на молитвата нашшия гвардиян, Джош, представи ме на хората, като ново попълнение. За първия път почуствах се на място. Най-после не съм гост, а просто елемент от цялата общност. Хората са били много мили. Никой не се убиждал, че развалям немски. Никой също не казвал, както в Мюнхен - Я бите? - след всякакво ми шчупено немско изречение. На против, - разбираме те олично - казват, което веднага ме отпусна. "Свиквайте" - помислих си в душата - щото аз този език до края на земните дни ще уча. И така мина първия ден на новото ми място - Инголщат. В дълбокия Байерн, където хората са се оказали, не толкова квадратни, както ги представят тези от Хохдойчланд.
Няма коментари:
Публикуване на коментар