РАДЛЕР - история на едно съвещание

Днес за първия път участвах в "Гемайдерад", т.е. в събирание на най-близките сътрудници на нашия манастир. Първо беше вечерия. На масата бяхме над 40 души. Възрастни, готвачки, министранти семейства с малки деца. Всички, които по-вече или по-малко участват в живота на нашия манастир. Веднага дойде ми на ум да ви раскажа не толкова са самото събрание, колкото за това, какво такова събрание роди в история на Бавария.

Немци много обичат да се събират заедно на масата и да дискутират. Дискусиите им нямат край. Даже планиране на каквото да е било, залагат колко часа ще отделят за тази важна за тях тема. Ако се има пред вид, че по принцип имат проблеми с комуникация(става вапрос за човешка комуникация) съвещанията - рад + гемайде -общност,разбира се защо са толкова често. Такива съвещания са дестки: общинска, енорийска, манастирска, на село и много други. всеки се събира. Но не винеги да уредят нещо, а просто обичат да слушат гласовете си и да се наслаждават на завилостта на езика им. Такъв гемайдерад е просто възможност да се искажат и има тогава кой да ги слуша.

Един път, в едно от малките байерски градчета, в едно от кърчмите, в разстояние на няколко дена се състояха десетки такива. Всяко баварско заведение има специялни Щуби, т.е. зали за такива радове. Разбира, не става без бира. Колко една кърчма може да има бира? Ограничено количество. Но умния стопанин на заведението, виждайки, че няма да смогне със златната напитка, сипвал в халбите само на половина бира, а остатъка изпълвал с лимонад. И така се роди една прочута напитка на половина бира и на половина лимонада, която от съвещанията взе своето име: Радлер.

Радлер е много удобен, ако след това караш кола. Уж си пийнал, а всъщност не си.

Така и с нашето гемайдерад. Интересно е било, че на края всеки си изказвал своите забележки. Даже малките министранти казаха си своите проблеми. Разбира се не липсвал и радлер. Хубаво било това, че можахме сами да си смесваме лимонада с бирата. Понеже при мене май пропорциите не са били стрикно спазени, затова и сега трудно ми е да пиша. Но надявам се, че разбрахте, какво е Радлер. Аз пък не можах да разбера в моя халба какво е било повече. Когато виждам как пиша, май, лимонада остана непипната.

"Нощта На Отворени Врати на Църквата"

Едва свърши вечерната молитва и в место, както обикновено да се спираме и да си говорим, веднага почна шетане. Някой взима свещи, някой маса. А аз просто одитох да си вечериям. Ако никой не искал да си говори с мене тогава и аз си отидох. Но в трапезария също било не обичайно - вместо три чинийки, бяха осем. След малко разбрах. Ето че наближава гвоздея на програмата в Капуцинскатта църва в Инголщат - "Нощта На Отворени Врати на Църквата". Всъщост оказа се, че само до 21.30ч. са отворени а не през нощта, но след дижурството ми пред църквата, бях благодарен, че само до толкова. Сега ще ви раскажа за какво става въпрос.

На снимка виждате наредени подир пътеката свещи от врати към олтара. Подобна на нея е направена пред църквата, от факълите, които водият от улицата към входа на църквата. Нарекох го "пътя към Светлината", защото води хората от тъмнината на вън(юети ежедневен живот)към истинската светлина, която е Христос. Това всъщност е цялото събитие: да каним хората от улицата, да влязат за малко в църквата и да погледнат към истинската Светлина. Само това нищо друго.

Трудно да ви опиша емоциите. 

На вън е студено! Остатъците от мъгла, която от няколко дена оплятоха уличките на Инголщадт, правят мрак още по-ужасен и по-студен. Затова когато някой влиза в църквата, влажните, задущаващи ръце на мъгла те освободяват и в замяна обгръщат те нежни, топли ръце на Господаря на този дом. Молитвена атмосфера, потдържана от нежна музика на Флейта и нежните светлинки на запалени свещи, увеличават още повече осещането. Като че ли влизаш в чакалния за небето. Веднага цялото безпокойствие на деня, грижите, страх изчезват и оставаш само ти и Той, Домакин който те чака. Ефекта е наистина страхотен. Нямаше човек, който е влязъл и веднага излязъл без да поговори малко с Него. Видях едно 25 годишно момиче което след като излезна от храма, дойде при нас и ни благодари, че я поканихме. Каза - 'това ми трябваше'.

А кои сме НИЕ? Капуцински "котараци" в расата, което в Германия малко се среща(имам пред вид расата) и няколко души на възраст между 40 и 70 години, които закачат минаващите и поканват да влязат. 

Имаме силен аргумент в ръцете. Листчета с покана за литургия на 14 февруари в чест на св. Валентин за влюбените. Хората не отказва, защото кой ще откаже да празнува да поюита любов? Това малко схизофренично, щото от една страна сме почитатели на любов, а пак от другата бягаме от Истинска Любов. Нашите умни проповеди не са в състояние да направят това, което прави Св. Валентин. Какво да правим. Не можем да го пренебрегнем, но поне можем да го използваме. Надяваме се, че когато дойдат хората, ще раберат че има и Св. Св. Кирил и Методи.

Просто не може да се опише товаковто ставало в църквата, това трябва да се преживее, да се усети, за да може да се рабере. Господ тази вечер вършил страхотни неща с човешки сърца. Ние този път бяхме не вътре а на вън. Измръзнахме, ама се заслужаваше когато си видял, колко стоплени излизали са хората от църквата. Имахме на масичка чай в термосите, да се топлим ние и да черпим минуващите. След чудеса които правихме в България, може да се каже, юе това тук нищо особено, но ефекта е бил страхотен.

На края и аз влязох за малко да се стопля. Било чудесно. Все едно, че се преместваш в друго измерение - свише. Ако тук, тази една вечер можахме да усетим голямата любов на Господа, какво ще бъде, когато ще отидем там при Него след нашето преминаване? Направо нямам търпение да го преживея.

Тук са останалите снимки на галерията.

"In Lingua" - мое училище.

Мина закуската, литургията и успях найпосле, 10  минути преди 9.00ч, да влеза моето училище, където ще уча немски. Госпожата, узителката, била много мила, нищо че лекциите започват от 8.30ч, все пак идвам от Балканите където хора живеят спокойно и не бързат, освен това нейния акцент подсказал, че източната култура не и е чужда. 

А класа? Бяха 11 души, само жени, аз единствен мъж, блажения между жените. Бързо рзбрах кой от къде идва. Особено когато с една от Македония разменихме на чистия български няколко думи, още поне три глави се вдигнаха: Босния, Русия, Полша. После до мене седеша Кореанка, от пред Китайка(имах проблеми да разберат, че не са едно и също) Испанка, Румънка - понеже устата и не млъкне, бея първа запознах. После Италиянка, Индийка, още една Рускиния и аз, бисквитката.

И така приятно са ми минали първите 5 час. Понеже материяла вече ми е познат, правих го още в Мюнхен, затова и бе мъки минавам конюнктиви. учителката май разбра, щото рядко ме питала.

След приятните моменти от училище, пренесех се де не по-малко емоциониращи събития в манастира. Трапезария се напълни с гости, бяха 43 души. Всичко това заради именния ден на нашия събрат Сигберт. Тук имах възможност, пак да бъде представен на местните църковни и градски власти. Беше и нашия провинцял от Мюнхен, който успял вече да разкаже за моите опити с фестивали и радио, затов не ме учуди, че веднага ме закачи отговорник за младежите в града, една светска госпожа, коята даде ми своя визитка, поканвайки в реферата от среща, да споделим опита от работата си. След нея наведе се и свещенник, който отговария за младежките акции в целия град. Тук не ми се размина лесно, трябваше да опиша целия проект от Белозем. В замяна научих, че най-голямото им постижение беше Рок Литургия направена минала година през лятото. 

Ох казах си, да но да захванат това която им нося като предложение, включително радио. 

Както виждате от снимките, които са на "пикаса", градът е прекрасен. Да но толкова прекрасни да са възможности за работа. Скоро ще научите, какво ще бъде. За сега поставям точка в очакване, какво ще ми донесе поредния ден.

Ние, Велосипед и Букладжия - Разкази от Инголщадт.

Радвам се, че ви хареса това което пиша. Така поне малко повече ще участвате в моя живот. Поканвам ви също да гледате и снимките в галерии. Те са две, са на тази страница.

Припомням си една от старите полски филмови комедии озаглавена "Не обичам понеделник". А кой го обича? Разбира се това е бил реторичен въпрос. Няма да ви разказвам филма, щото би трябвало да знаете малко полска действителност от 70-те години на миналия век. А всъщост знаете как било, поне тези от моя възраст, зашото в България не е било по-различно. В целия този филм само ме учиди, как са цензорите не са го спряли.

Какво общо има понеделник от Иголщадт от 2009г. с този от Полша от 70-те години инелия век? Само едно: около 6.45 било тъмно, студено, трудно за ориентация къде се намираш и шумно от събуждащ се към работната седмица град. Като на този филм. А ние кафяви котараци пробивахме тъмнина, като филмовите котарци. И може бих продължим да си споменавам за него, ако не едно ново за мене преживяване.

Първо чувах само шум от премествани тежки вещи. Малко странно за немския град, когато хората още дохождат на себе си след вохенедовите забавления и напивания. Самото събуждане в понеделник рано предоставя достатечен шок за обикновенен европейски Немец. А когато идва на себе и се сеща че днес пак е на работа, идва веднага главоболие, затова допълнителе шум от улицата, за не един е бил като пирон забит в главата. Нормално някой би викал вече полиция, ама не в този случай. Изведнъж в тъмнините на тротуара (светлина имаше доста, значи аз още спах) виждам оранжева униформа а в нея човек който се бори с колена букладжийска кофа, която извадил от някое, само за него познато място и с немска прецизия подретил равничко в редица други кофи, които измъкнал от цялата улица. Това е било интересно, нормално никоя кофа не съм видял тука през дения. Но това не е края. Ако някой изважда кофи, значи трябва да ги освободи от съдържанието, а тука никаде не се чува с характеристичен шум рабощета букладжийска кола. То и няма да има, щото както са ми обяснили после, тя ще идва малко по-късно. После, нашия оранжев приятел извади велосипеда, качи се на него и отиде на другата улица. Шок! После само съм дочул че колега пак ще мине и както е извадил кофите, ще ги прибере обратно. Това е "Волф", само за пожелание в София, кудето най-често кофите си търсиш по цялята уллица.

Тифе Байерн- значи моят път за Инголщадт

Току що падна снега, не мога да кажа че много, но като за Мюнхен достатечно. Това е спеицифичен град, ако става въпрос за времето. Всичко му е хубаво в Мюнхен, освен последното. 

Но все пак не за това пиша, а за моето приклучение със Фрайщат, както наричат Байерн. Преди да почна да описвам моите приключения, трябва да направя географска корекция: Германия се състои само от две части (поне когато я гледаш от Байерн): Байерн и Пройзен. Всичко, което е извън територята на Байерн си е просто Прусия, древна, забавна и неразбираема за Байерци бисмаркова Прусия.

Петък 30 януари 2009 година започва моето проключение. За да бъда честен, то започна една година по-рано, когато пристигнах в Мюнхен от София, през февруари 2008г, но това беше един спецялен период, на лекуване и възстановяване, който в момента не е важен. Връщаме се към моята дата.

Ден порано, взехме под наем един голям микробус Мерцедес(Щото БМВ още не произвежда микробуси) и почна товарене на моите вещи. Нямаше ги много, едва една трета от пространството, но все пак за лека кола нямаше да стане. И после дойде петък, около 9.00 сутринта сбогувах се със всички събратия и с личен състав на манастира Санкт Йозеф при Йозефсплац в Швабинг в Мюнхен и тръгнахме: Аз, наш хаусмайстер като шофьор и моят съпътник през последната година в Мюнхен - Брат Сунил от Керала в Индия, който още преди мене пристигна да помага на баварските капуцини. Сунил използвал случая за хубава екскурзия. И слава Богу, че после в Инголщат без него би било малко трудничко.

Около 9.30ч, дребен сняг почна да сипе по-силно а ние се запътихме към магистралата номер 9 за Нюмбер. Вървяло добре, докогато се измъквахме от околовръстните на столицата на Бавария. Но след като вече се наслаждавахме на пътуване, ето че гордостта на немската автомобилна техника, подаде първия сигнал че нещо не е наред. Контрол на масло свети и мига?! 

- Няма масло - вика хаусмайстер - Как така, дават колите без да са проверени.... и тук започна дълга рекичка от нецензурни думи, които няма да цитирам. Слава Боги зе каза на полски, поне Сунил не разбрал. Телефони, телефони и както в България: карай братче, докогато не спре. Но ние все пак не сме били в България, затова спряхме на бензиностанция и... втория екшън: как се отваря капака на това чудо? Разлистихме книжка в която разбира се, според правилата на Мърфи, не сме намерили поясненията как да отворим. Добре, че книжката изнасилена от упоритото разлистване, падна на пода в колата. Наведе се Войтек да я вдигне и .... ето я..... На нормална позиция, в стандартното място си стои една вайха за  отваряне. Урааа. А сега да видим колко имаме масло... Хм, не че не липсвало, а било много повече от колкото трябва. Какво да правим? Слава Боги, че не сме купили масло, просто се качихме и според провереното правило на бай Иван, карахме до когато не сме стигнали Инголщат. 

Сателитната навигация показваше ни добре пътя, докогато аз не изявих своите съмнения към електронното устройство. И разбира се сбъркахме. Хайде обратно И така щяхме още малко да покараме, ако Сунил не би извикал: Тука сме, ето нашия конвент!

И така озовахсе в новия ми дом!

Да, ама не. Оказа се, че гвардияна, нашия настоятел, ни чакал не в манастира а в дома където временно за 2 години живеем поради ремонта на манастирската сграда(да се надяваме, че тука правило на Бай Ганио не действа и временно не значи трайно). Хайде пак лудата от навигация - ан. Направихме едва 300м и озовахме се пред студентското жилище, където втория етаж бил наш. Всизко било хубаво, докогато не сме почнали да носим кашоните ми на този втория етаж!!! Уффф. Сега оценихме какво значи асансиор. Но няма как и тука незаменимото присъствие на Сунил се оказа спасително. Той внесе двойно повече кашони от мене. Да ли беше толкова щаслив, че не се връщам в Мюнхен или просто братската любов даде му толкова сили? Не искам да знам отговор. Добре е както си е. И след като свалихме багажите(които изобщо са се оказали не малко) с голяма радост и надежда отидохме на обяд в манастира, 300м пеша. Чухме много супер хубави неща за тази готвачка, затова и Сунил в добро настройение вървял след мене. Как не, когато имах пред вид какво чудо оставих в Мюнхенската кухня, и аз се развеселих и даже падащия ми на колене корем, се оказа не толкова тежък а и глад се събуди.

След обяд продължихме да качваме кашоните. Няма да мога да ви опиша каква мъка. Два етажа пеша. Горките Сунил и Войтек, понеже са бързали обратно за Мюнхен, са внесли двойно повече багажи от мене. Да но ако се има пред вид, че аз освен моите кашони трябваше да мъкна 154 кг живо тегло, тогава койт повече качил горе? Математика е проста, разбира се, че герой на вечера съм аз и не за това че бях пристигнал новак. Уффф. Но геенната не свърши, кой ще разтовари всичко? Но аз нямах вече сили. Обикновено при пренасяне, първо което правя е включване на любимата ми уредба, но просто нямах сили да го направия, което показва колко трагично ми беше състоянието.

Малкко преди 18.00ч. първото поклоничество в манастира, а поточно в нашата църка за вечерната молитва. И там мила изненада, молим се заедно с хората в параклиса посветен на св. Франциск. На края на молитвата нашшия гвардиян, Джош, представи ме на хората, като ново попълнение. За първия път почуствах се на място. Най-после не съм гост, а просто елемент от цялата общност. Хората са били много мили. Никой не се убиждал, че развалям немски. Никой също не казвал, както в Мюнхен - Я бите? - след всякакво ми шчупено немско изречение. На против,  - разбираме те олично - казват, което веднага ме отпусна. "Свиквайте" - помислих си в душата - щото аз този език до края на земните дни ще уча. И така мина първия ден на новото ми място - Инголщат. В дълбокия Байерн, където хората са се оказали, не толкова квадратни, както ги представят тези от Хохдойчланд.

Първа Неделя в Инголщадт

За петък вече писах. Събота нищо интересно не се случи че нареждах багажите. 

Да има нещо. Утринното ставане. Тука свърши детската градина от Мюнхен - молитвите от 6.30 в дома, а след това директно в манастира на закуска, която сами трябва да си подготвим и литургия от 8.00ч. Уфф, утринното ставане, кой го измисли? Града още спи когато сутрин се премъкваме като котараци между колите към манастира. Поне в 6.00 сутринта трябва да стана, а аз мразя да ставам когато на вън е тъмно. Освен това жестоката среща с немска икономия - радияторите топлят през деня, а през ноща, заради "шпарен", Екология и кой знае още какво, се иключват. Ако ставахте сутринта, когато на вън е минус 8 а в стаята от устата ви излиза пара, разбирате какви мъки ме чакат. Даже пръцкане през ноща не помага, особено, че готвачката, Криста, която готви супер, решила да ме вземе на прицел и да експериментира новата диета, то и пръцкане ще свърши.

Още един епизод от съботнята вечер. Не знам, от колко време, говореше се, че трябва да ходя в събота вечер в Мюнхен, поточно в Карлсфелд за Евхаристията с неокатехумените. Резервирах колата. Имаме един Форд Фокус, точно за мене. Ама - ъберашунг - изненада. Нашия 80 годишен събрат, който е 160 със шапката, решил да ходи някаде. Какво остана? Да карам Форд КА. Ако знаете какво е това чудо и моите параметри, не ви трябва фантазия, да разберете как съм карал. Добре, че Карлсфелд е само 45мин на разстояние от Инголщадт.

Това на кратко беше събота. Нормално човек, който живее от 22 години по различни манастири и общности, знае, че неделия е малко по-разврекателен ден, заради натрупване на свещеническите ни ангажименти. Да, ама не в Ингощадт!!!!!

За да е по-смешно, в неделия първа литургия е от 7.00 сутринта! Кой Немец ще дойде толкова рано на църквата в неделя? За моето учудване, църквата беше пълна, но почти. И не баби, както в Белозем, където само измъчват свещеника, тъй като той се мъчи а те дремат в пейките завити в черните си хавлии. Тук беше целия дяпазон от поколенията. Освен разбира се тинейджерите. Те току що са се прибрали от дискотеката, трудно да дойдат на църква. 

Втората литургия беше от 10.00ч. Може не е за вярване, ама се напълни, поне пейките са били пълни. Като имате пред вид, че тя е голяма като катедралата в Пловдив, значи наистина са дошли хората. И това са истинските Немци, не някакви Поляци, Хървати или Италиянци. Те си имат своите литургии по-късно(умни хора). От 12.00  Хървати, 16.00 Италиянците а Поляците не знам на къде.

Имах също и визможност да се срещна с нашите министранти и министрантки, бяха около 10 на брой. Казвам си, ще има "материял" за обработване затова и ги заговорих. Учудване, даже са ме разбрали. На площада пред църквата ръкувах се със всички, да се представя, че съм Нов, аконе са ме забелязали. А който ме познава, знае че не е лесно, да не се ме забележи. Добре, че олтаря си е голям, то има и място за мене. Първата среща с нашите овчици била хубава, въпреки, че трудно било да разбера какво ми говорят. Аз имам проблеми с немски, а те май са говорили байриш. 

Но аз като продължаващ добри францискански традиции, усмихвах се и отговарях на всичко "я", "я, я". Явно уцелих, защото първите францисканци, които са дошли в Германия през средновековието, при подобна ситуация са свършили в затвора. Като ги попитаха: "еретици ли сте?" Те в своя францисканска наивност повториха " Я", единствена дума която се знаели и след малко са се озовали в пандиза. 

Слава Боги, че нямаше още Инквизиция, щото нямаше да има този хубав манастир. Ако първото потвърждение за живота като Малки Братя на св. Франциск и първите му събратия, папата Иннокенти даде през 1209 г.(тази година минава големия юбилей 800 години) то нашия манастир е бил построен още през 1250 година. Сега разбирате защо се ремонтира.

Въпреки, че беше Божия ден неделия(А не събота), аз продължих след обяда разтоварване на моите вещи. След няколко варянти на подреждане на мебелите(следине са останали на пода) най-после реших как ще подредия уредбата. И това направих. Всичко е перфектно, освен, че суббуфар трябва да стои поблизо до колоните. Но както и да е, стана. Оооо, какво блаженство. Легнах си върху леглото и пуснах Вангелист и... заспах. Да, само за малко, че от 18.00 пак вечерната молитва. Няма изключения братче, бачкай, бачкай. И... бачкам. А сутрин чакаше ме вече първа среща в ново училище по немски. Но за това в следващия впис.