Звучи малко сектантски, но убеждавам ви, че нищо подобно. Вчера с моя неокатехуменална общност отслужихме покаятелна литургия, а днес имах дижурство в стая за изповеди. А всичко заедно взето, дава прекрасна възможност, за много хубави мисли и вдъхновения.
Обикновенно моите събратя казват, чв скучаят след обяда в изповедалничта. На мене за сега не се е случило. Може да са и двама души за 1,5 ч. Но плътно запълват времето. И след като сам съм бил докоснат от благодатта която и денс чрез мене Господ радавал, питам се: Аз бях ли на изповед или Той минавал и ме докосна?
Ранната Църква правила един страхотен катехизис върху текста от Евангелието, който разказва за среща на слепеца от Йерихон с Исус. Всички помним неговия лик: "Исусе Сине Давидов, смили се над мене!" Толкова силно е викал, че Исус го е чул и спрял или в неговия глас имаше скрита подминаваша го надежда подкрепяна с дълбока вяра, че този (Исус) може... да го излекува. "Господи ако искаш... можеш..." Колко силна беше вярата му.
Докогато изповед ще считаме за миялната, къпалната на душата, нищо няма да се промени. Но ако ще видим в това тайнство Христос който минава, който единствен има мощ... Всичко в живота ни може да се промени. Както на онзи слепец, който предледа.
Всеки път когато доближаваме до изповедалнята, сме като обнзи слепец. Въпроса на колко убедително ще викам, Колко вярата ще имам.... Тогава думите "И аз ти прощавам..." няма да са пореден набожно звучащ ритуал, а истинска среща с даващия нов живот, новия шанс - Христос.
и на мен ми харесва, това, което казваш за изповедта!!! добре, че бог ни прощава иначе, ние нямаме място в света :)
ОтговорИзтриване