Sibolga

„HORAS=Ya’ahowu” Ankunft in Sibolga.

След 9 часа път през Азиятският Оцеан, ние пристигнахме на Суматра, в Сиболга. Ние, значи освен мене Алфред, Юлюс, нашият придружител и Брудер Херберт, който добави към нас още в Гунунгситоли. Така ние четърима капуцини можахме спокойно да окупираме една кабина, която се състоя от два двуетажни легла.
Стигане към кабината беше трудно, защото трябваше да се измине стръми и тесни за мене стълбища. Но огромна беше моя изненада, когато каютата беше съвсем прилична. Място нямаше не знам какво, тоалетната беше на вън обща, но все пак, съвсем по човешки, особено, че адската температура разчупваше инсталиран и работеш в каютата климатик.
Отидохме да се понадладим още малко на Ниас, гледайки я от палубата на ферибота, докогато не отплувахме. Около 21.00ч. оттеглихме се вече и ние в нашата кабина за да преспим чакащ ни път. Включих още компа и разгледах Астерикс, преди да заспия. Голяма изненада беше, когато по някое време, по моя компютър беззагриженост започна да се разхожда мишката. Малко се уплаших, но и тя изчезна. След когато свърши филма и аз реших да се включа км съния на справедливите, особено, че океана беше спокоен и люлееша колкото да приспи мама бебето в люлката. Но тогава свалих слушалки и чух, колко много са мишките, които се въртяха някаде от долу, горе и изобщо, само се чуваще гласа им. Не остана ми нищо освен да възприема това съпътничество на малките мишки и да си поспя, както другите. Още в начало ме притесняваше която някоя мина по краката ми, но после си помислих според опита на сарите маринарии, докогато мишки и лъхове са тук, всичко е наред, ако започват да бягат, лошо му се пише кораба. А под нас имаше дълбок океански ров на 8000 метра.
Приспан от мишките и лулене на кораба, заспах. Озовах се чак 5.00 сутринта, когата Юлиус ни съобщи, че след 1 час акостираме в Сиболга. Не остана нищо друго, освем да довърша съня и да дочакам времете за брега. Там чакаше ни вече бр. Юстиниян, провинц економ, който ни прибра с колата и закара в провинциялен манастир: Йоханеум. Тук беше вече другия свят, много поразличен от Ниас. Но за това във втората част, от Ниас за Сиболга.

Пристигнахме в манастира Йоханеум почти преди края на литургия. Затова и нямахме много време за оправяне. След като получихме стаи взехме си душ отидохме на закуска. Братята ни посрешнаха с голяма радост. Имах възможност още да поговорим с новия провинциял Методиус. След закуска веднага отидохме да осетим владиката Лудовикус, който има своето бюро в пасторален център от среща до манастира на капуцините. Методиус до края на февруари остава във функция секретар на епископа, която длъжност изпълнявал докогато е бил избран за провинциял. Сега новите задължения, принуждават го да откаже длъжността си, а епископа трябва да търси новия кандидат на секретар, което не е лесно.
Методиус уреди ни аудиенция с епископа на която отидохме заедно с Алфред. Понеже се познаваме още от Тирол, нямаше големи порещания и представияния.
Епископ Лудовикус каза ни, че има 30 диецезияйни свещеници от епархията. Това е много помалко от необходимото. Ома и около толкова семинаристи. Интересно, че повоче звания са от остров Фодо. Освен това има в Сиболга диоцезиялна малка семинария за момчетата, но процентът който остава за голямата семинария е много малък, едва около 15 процента. Ако има кандидати за свещеници, те идват повоече след матурата. Епархията след синода на архидиоцез Медан, потготвила специялен формационен програм, който има за задача да даде дълбока формация на светските лидерите, кото в голямата част, особено по различните станции заместват свещениците, които не могат свяка седмица да дойдат да служат литургията. Тук трябва да се положи големи усилия за възпитание на светските, които ще гарантират верноста на учението на Църквата и единство със енориста и епископа. Програмата започна през 2010 г. и ще продължи до 2014. Ние по време на посещението на Анзелн, имахме възможност да видим една от групите, която участва в тази програма.
След разговора с епископа, където повдигнахме и тема бъдещето и развитието на капуцините, отидохме да видим резиденция на пастира на диоцеза Сиболга. Той се намира е един дом построен още преди 50 години от Холандците на няколко крачки от пасторален център и епископското бюро. Това което впечетлиява, това е порстота, скромност и смирение на епископа, което вече забелязах при братията на Ниас. Самия епископ не е доволен на разделението на капуцините, щото това е и първата крачка към разделение на диоцеза, което по-рано или по-късно ще настъпи. Владика Лудовикус иска обаче преди това да настъпи да има възпитани и образовани групи светски, които ще потпомогнат Църквата в трудни моменти.
Постулантите посетихме веднага след срещата с епископа. Придружавани от Юлиус, заминахме на три киломентра на юг от Сиболга, където в прекрасен манастир, разположен на няколко нива на баира падащ в океана, намират се сгради за кандидатите за капуцинския живот. В момента те са 8 момчета. Те обучавани са на живота на св. Франциск, малко катехизис, история на Църквата и прочее. Манастир фактически скрит е в гората от банановците, палми и много други монсумови растения. Атмосфера е много впечетляваща, наистина тук може да се срещне духа на св. Франциск от Асизи, който в брат природата намирал любовта на Бога към хората. Многго потходиящо място, да навлизаш в харизмата и спецификата на францисканско-капуцински живот.
Братята постуланти, трябва сами да се грижат за всичко. За потдръжка на манастира, за готвене, перене и прочее. Намерихме ги точно, когато са чистили преди неделята. Заедно с тях на метлата танцуваш тяхен магистър, който отговярия за тях в този годишен период за потготовката.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.
Не че до сега съм лежал на плаж, но всъщност през всички дни на капитул имах възможност да видия само това което е в малък радиус на разстоянието от Gunungsitoli, защо имайки на едно място братята от Индонезия средоточих се на разговорите с тях. Од днес до заминаването ни от Медан, посещаваме капуцинските енории, манастири и станции.
В същност места, където искаме да посетим капуцините са само Т.далам и Амандая, но по пътя си ни падат две интересни станции където работият сестрите францисканки от Рoйте в Германия, а чиято съдба в тази страна беше неразделно свързана с капуцините.
Гидо. Това е манастрир на сестрите от Ройте в Германия, където с помоща на дарителите от Германия построен е център за деца станали сираци при рождението, т.е. когато майка умира раждайки дете, или когато родителите на детето не са в състояние да поемат възпитаване на детето по някакви причини. С други думи, пореден Киндердорф, само че децата от тука са нормални, без никакви увреждания.
Първия Киндердофр беше размазан от последното земотърсение, което посети Ниас през 2005 г. Сестрите са възстановили всички сгради от ново, разширявайки много повече своя дейност и отварияйки също и училища за начинаещи и основноучилище. Тук, в разположени междъ баирите на Ниас и палмови гори сгради, малките намират човешката топлина и дом. Сестрите които работият в този Киндердорф са само 3(Индонезийк) и 10 светски души, които компетентно им потпомагат в съграждане на дома на малите, бепрезорни дечица. Децата за възпитаване са 17, от които най-малко е едва на два месеца, и е носено в ръцете на една от сестрите, която ни показва целия дорф. Интересно е това, че ако децата порасват и стават вече 4 или 5 клас, някои семействат идват и си взимат обратно тези деца вкъщи. Но това е малък процент. Спорадично се случва, децата да имат документи за осиновяване.
След когато изпихме кафето, изядохме пресни от градина донесени банани и портокали, можахме да потеглим в последната ни междустанция, където трябваше да обядваме, Инданогаво и пак манастир на сестрите от Ройте.

Инданагаво. Преди да стигнем в манастира на провинциялен манастир на сестрие от Ройте(тук имаме провинция Индонезия, Ройте казваме като произход) това което ме направи във впечетление още когато бяхме в Гунунгситоли и околностите, че Ниас е много чист остров. Тук почти не намираш боклука, разхвърлени изоставени вещи. Просто е чисто, като че ли не в Азия. Тук веднага ми дойде за сравнение България, където това което те впечетлява, даже вече от самолета, то всемогъщия боклук.
Ако не си внимателен и не забележиш, как в морето се хвърлия целия боклук и там върви цялата канализация, Ниас може да стане пример на екология и чистота за цялата Азия.
В Инданагава посреща ни млада прекрасна сестра от Индонезия, която веднага ни разведе из целия манастирски комплекс. И тук виждам, че земетерсението не остави много, щото всички сгради имат помалко от 10 години. В този провинциялен дом на сестри францисканки няма никакъв „дорф” но има затова построена от сестрите на близо до манастира и енорийската църква Поликлиника, водена от достатечно добре озбразувани сестри. Енорията в Инданагаво има също и нова църква и новия енорийски дом, това което ме натъжи, че още до изминалата годоина, всико това принадлежеше на капуцините от Сиболга. Днес в църквата служат мирски свещеници.
Със сестрите обядваме и приказваме, докогато не се прибере о. Алфред, който наблизо има среща с бившите си енорияши. Малко след обяда решихме да си отпуснем сиеста, особено че имахме шофьор и можахме да спим в колата, и да продължим пътия към първата ни спирка в капуцинския комплекс в Т. далам.
Т.Далам.
Продължавайки пътуване при температурата на вън почти 40 градуса, разтапяйки се от пот и сън, щото климатика на нашият джип едва се справял, помислих с тъга за нашите в Европа които трябва да страдат от сибирския студ и несвършващ сняг. Слава Богу нямам интернет и съм не осведомен колко трагедии причини на хората в Европа това страшно време, затова мога да се наслаждавам на кокосовите и какаовите палми и несвършващите банани.
Да, в един момент осъзнах, чв черния конец по който се движим а който е единствен път от север за към юг на острова, е като преплетен конец на бродиращата мома, която помежду зелените бананови гори, опитва се да начертае форма на пътната магистрала. Гледката се промения на Ниас непрекъснато. От кокосовите гори, сега минаваме помежду банановите дървета като че ли в зеления тунел и само от време на време срещаните, само Господ знае колко вековни камиони, товарени със зелените плодове на банановците, щото докогато стигнат в Сиболга, ще имат доста време да озреят.
Не знам колко съм се замислил върху това което ме заобикалия, колко съм сънувал, във всеки случай когато дойдох на себе си, гледката се промени тотално.
Банановите гори отстъпиха място на безкрайните зелени оризови полета. То от тук идва в голяма степен, прочутия, вкусен ниаски ориз. Колко е вкусен нека да свидетелства фактът, че аз от както съм в Индонезия, не съм вкусил хляб. Яж ориз и прави каквото искаш(парафразирам Св. Августин).
След известно време, температурата започнала да пада, от 40 градуса минахме на 35. Не усещам разлика, щото климатика зо ви зо не се справия с пекъла на вън. Но забелязвам, към моята радост, че изчезват оризовите нива и появи се небесно-жълтаво море и открите няколкостотин метра обикновенно потморските скали, помежду които млади юнаци събират краби и малки рибки.
Наслаждавайки се на тази гледка, не забелязвам кога отбиваме в ляво точно към морето и след това на баира и спираме в комплекс средно католическо училище в Т.далам.
Въпреки, че намиращата се в центъра на комплекса капелла заобиколена е с много учебни зали, пристигнал на мотоциклета нашият събрат а местния енорист, казва, че децата са толкова много, че трабва още да се дострои тази година поне две зали. Разказвайки ни за средното частно училлище, показва ни място, където сега има още игрище а където скоро време, ще трябва да се построи новото помещение. Появява се само един проблем: парите. Аз слушам и не реагирам, чакам да стигнем в манастира.
Нашият манастир разположен е на върха на прекрасен Т.даламски залив. У поножието на манастира виждам пореден учебен комплекс, който се оказва пак училище само че основно и пак принедлажащо на капуцините от Ниас и провинция Сиболга. Прекрасно степевувани тераси водят ни към трапезарията, по пътя разкривайки енорийската църква построена в стила типичен за НИас, т.е. в форма на древния кораб с какъвто са пристигнали първите мисионери. Преди да навлезем на търасата отварияща капуцинския дом, още един поглед към залива и клетки със животинки, папагали и маймунка капуцинка.
След утоляване на жаждата, тръгваме към последната точка за дения, станцията в Амадая, където о. Алфред прекарал първите си 6 мисионерски години на Ниас. Въпреки, че бях потговен от о. Алфред преди тръгването от Тирол мултимедиялно какво може да ни се случи на Ниас, не подозирах, че това което настъпи, премести се от филма в реал.
Амадая.
Първата вечдер и нощ в Амадая, беше изпълнена с изненада. На улицата чака ни вече цалото Амадайско общество, придружавано от нашите братия Роберт и ...... Само когато се появи в обсега на зрението Алфред, неговите бивши енорияши повдигнаха викове. Веднага хванаха го пот рамене и посадиха на специялно потговен престол, върху който мотирани бяха бамбукови носилки, и като по време на древните, о. Алфред бил тържествено внесен в специално потготвена аула на срещите на населението.
От този престол придружаван с викове Яхову, качваме се на сцена при президентската маса, а заедно с нас отговорниците от населението. Долу събират се всички жители на Амадая и започва еди традиционен поздрав, с който винего всякакво общество на Ниас посреща достойните гости. ТОзи път достойните бяхме ние, преди всичко Алфред след това Аз.
След офицялното добро дошли и молитва на главния катехист на населението, жените облечени в прекрасни традиционни дрехи, са извършили танц потчертаващ необикновенни мигове които предстоят на село в присъствие на прочутия гост. Един състав от добре обучени в народен танц жени, председателстван е от водещата, която извършвайки някакви сложни танци, разказва на петте елемента на подаръка който ще бъде поднесен на гостите. След обяснение на всеки елемент, придружена от хор жени извършват специялет танц, като припев и потвържението от нея. Елементите са: орех, завит в лис със талк....

След потнасяне на подаръка, председател на селото започва да изброява качества на гостите, а от другата страна втория мъжки глас допълва всяко изказано хвалябствие: Яхову, или да, дака е, така не иначе, да. да и прочее. Ако не се разбира Индонезийски, се струва, че ония пречи на говорещи, а той напротив, допълва, което е било казано.
След извършен ритуал на четкането на гостите, започват танц на Орлите. Две двойки жени извършват танц какъвто извърваш орлите във въздуха. Неговото значение ще разбера утре.
След това представена е била програма за утре, която ще бъде продължение на това което било тази вечер. Найпосле можем да се настаним по стаите при сестрите и да се изкъпем, за да отидем на вечерията. Бях гладен а знаех вече от Гунугситоли, че сега ще бъде поднесено специялно за нас потготвено прасе, което поради нашето идване, се простило със живота си. И така стана. Бях вече обучен, че мога да си избера освен ориз, каквото искам от свинското, трябва само да не забравия, че всеки който беше при посрещане в зала, ще дойде тази вечер и трябва да бъде почерпен с нещо от нешната вечерия. Успиях да запазия спокойтвие и лакомията. Имайки пред вид, че чака ме трудна нощ, щото тук няма клима, а температура е повисока от колкото Гунугситоли, отдалечих се да спа притеснен как ще издържа всички те танци таратанци по време на утрешната литургия.
И започна се. Първо традиционна обилна закуска. Това е пак поредно нещо, че много се яде както споменах, не се различава по качество а киличество ядене, по кое време ядем. След закуска имах още възможност да се освежа преди да облека расото за литургия. Веднага когато го облекох, усетих колко колограми днес ще изпотия. Колка са били на знам, но когато всичко свърши, можах да го поставия в ъгъла сам да си стои.
Литургия служихме заедна с енориста, о. Роберт. Алфред разбира се председателствал, все пак това беше енория от която заминал окончателно за Европа. Литургията беше на Ниаски език. Няма нужда да обясня, колко много хора са дошли, стига само да даобавя, че днес бяхо много повече жени преоблечени в традиционните има дрехи от вчера. Когато видиях колко групи по време на литургия се предствят, стана ми ясно защо е тъй. Впрочеем традиционните дрехи са им толкова красиви, че нямам нищо против и всеки ден така да ми се представият. След проповедата на о. Алфред, която беше много кратка, са се представили няколко състава с песни. Мислих, че това беше милитва на верните, а това беше само форма за потговяне на дароприношение. Представиха се всички поколениови групи, включително и мъже.
Това което пак ме впечетли, са две неща: Индонезийците независимо от кое племе произхождат, когато се молият са много сериозни. Няма шест без пет. Средоточение, сериозност мистъцизъм. Европейците когато има обща молитва едва се пркръстия, после с очите си като с перископ следят кой какво прави. Тук наяма тъй. Молитва има изрази във външно представянето себе си пред Бога.
След благословия, успияхме да се съблечем и веднага ни хванаха да отидем в ауля, където ни очакваха всички. Когато вече всички са взели места, ние традиционно при президентската маса, започнаха песни похвали, както вчера. Това е елемент на фолклора, който обаче изразява голяма признателност, отвореност и почит към гостите.
Когато вече мина дванадесет часа, дойде време за ядене. Но не само за президентски стол, имаше ядена за цяла зала. Специялно потговени порци ориз със салата и тържественото свинско. Освен това на масата се появи трдиционно сготвено прасе, колкото разбрах, загинаха общо три. За всекиго имало по нещо.
След обяда нямаше палза а продулжиха възхвалите, танци и прочее. Дойде и време за мене да се обясня, защо съм тук и каква ми е мисията. На края на речта ми, трябваше да изпея нещо. Изпях традиционнен ми хит Фантастично пеене и след това вече ме оставиха свободно.
Около 15.00ч. найпосле казахме общата молитва и можахме да се оттеглим към стаите ни, за да се потготвим да продължим пътуването ни за поредна наша енория в Tigizita. Преди да успея да се измъкна в стаята, трябваше както на хоеен меч, да се ръкувам със всички присъстващи, а после снимки. Само Господ знае на колко снимки съм, всеки искал да се снима с мене, за да се покаже, какъв Гуливер посети тяхното село. Нямаше начин, храниха ме твърдо добре, за да откажа.
Найпосле, изкъпани, релаксирани, към 16.00ч. в неделия 12 февруари, тръгнахме към найвискоположена ни енория на Ниас, в Тигидзита. Какво значи това, исках след малко да се убедия, че не случайно избраха ни джим за това пътуване.