Sibolga

„HORAS=Ya’ahowu” Ankunft in Sibolga.

След 9 часа път през Азиятският Оцеан, ние пристигнахме на Суматра, в Сиболга. Ние, значи освен мене Алфред, Юлюс, нашият придружител и Брудер Херберт, който добави към нас още в Гунунгситоли. Така ние четърима капуцини можахме спокойно да окупираме една кабина, която се състоя от два двуетажни легла.
Стигане към кабината беше трудно, защото трябваше да се измине стръми и тесни за мене стълбища. Но огромна беше моя изненада, когато каютата беше съвсем прилична. Място нямаше не знам какво, тоалетната беше на вън обща, но все пак, съвсем по човешки, особено, че адската температура разчупваше инсталиран и работеш в каютата климатик.
Отидохме да се понадладим още малко на Ниас, гледайки я от палубата на ферибота, докогато не отплувахме. Около 21.00ч. оттеглихме се вече и ние в нашата кабина за да преспим чакащ ни път. Включих още компа и разгледах Астерикс, преди да заспия. Голяма изненада беше, когато по някое време, по моя компютър беззагриженост започна да се разхожда мишката. Малко се уплаших, но и тя изчезна. След когато свърши филма и аз реших да се включа км съния на справедливите, особено, че океана беше спокоен и люлееша колкото да приспи мама бебето в люлката. Но тогава свалих слушалки и чух, колко много са мишките, които се въртяха някаде от долу, горе и изобщо, само се чуваще гласа им. Не остана ми нищо освен да възприема това съпътничество на малките мишки и да си поспя, както другите. Още в начало ме притесняваше която някоя мина по краката ми, но после си помислих според опита на сарите маринарии, докогато мишки и лъхове са тук, всичко е наред, ако започват да бягат, лошо му се пише кораба. А под нас имаше дълбок океански ров на 8000 метра.
Приспан от мишките и лулене на кораба, заспах. Озовах се чак 5.00 сутринта, когата Юлиус ни съобщи, че след 1 час акостираме в Сиболга. Не остана нищо друго, освем да довърша съня и да дочакам времете за брега. Там чакаше ни вече бр. Юстиниян, провинц економ, който ни прибра с колата и закара в провинциялен манастир: Йоханеум. Тук беше вече другия свят, много поразличен от Ниас. Но за това във втората част, от Ниас за Сиболга.

Пристигнахме в манастира Йоханеум почти преди края на литургия. Затова и нямахме много време за оправяне. След като получихме стаи взехме си душ отидохме на закуска. Братята ни посрешнаха с голяма радост. Имах възможност още да поговорим с новия провинциял Методиус. След закуска веднага отидохме да осетим владиката Лудовикус, който има своето бюро в пасторален център от среща до манастира на капуцините. Методиус до края на февруари остава във функция секретар на епископа, която длъжност изпълнявал докогато е бил избран за провинциял. Сега новите задължения, принуждават го да откаже длъжността си, а епископа трябва да търси новия кандидат на секретар, което не е лесно.
Методиус уреди ни аудиенция с епископа на която отидохме заедно с Алфред. Понеже се познаваме още от Тирол, нямаше големи порещания и представияния.
Епископ Лудовикус каза ни, че има 30 диецезияйни свещеници от епархията. Това е много помалко от необходимото. Ома и около толкова семинаристи. Интересно, че повоче звания са от остров Фодо. Освен това има в Сиболга диоцезиялна малка семинария за момчетата, но процентът който остава за голямата семинария е много малък, едва около 15 процента. Ако има кандидати за свещеници, те идват повоече след матурата. Епархията след синода на архидиоцез Медан, потготвила специялен формационен програм, който има за задача да даде дълбока формация на светските лидерите, кото в голямата част, особено по различните станции заместват свещениците, които не могат свяка седмица да дойдат да служат литургията. Тук трябва да се положи големи усилия за възпитание на светските, които ще гарантират верноста на учението на Църквата и единство със енориста и епископа. Програмата започна през 2010 г. и ще продължи до 2014. Ние по време на посещението на Анзелн, имахме възможност да видим една от групите, която участва в тази програма.
След разговора с епископа, където повдигнахме и тема бъдещето и развитието на капуцините, отидохме да видим резиденция на пастира на диоцеза Сиболга. Той се намира е един дом построен още преди 50 години от Холандците на няколко крачки от пасторален център и епископското бюро. Това което впечетлиява, това е порстота, скромност и смирение на епископа, което вече забелязах при братията на Ниас. Самия епископ не е доволен на разделението на капуцините, щото това е и първата крачка към разделение на диоцеза, което по-рано или по-късно ще настъпи. Владика Лудовикус иска обаче преди това да настъпи да има възпитани и образовани групи светски, които ще потпомогнат Църквата в трудни моменти.
Постулантите посетихме веднага след срещата с епископа. Придружавани от Юлиус, заминахме на три киломентра на юг от Сиболга, където в прекрасен манастир, разположен на няколко нива на баира падащ в океана, намират се сгради за кандидатите за капуцинския живот. В момента те са 8 момчета. Те обучавани са на живота на св. Франциск, малко катехизис, история на Църквата и прочее. Манастир фактически скрит е в гората от банановците, палми и много други монсумови растения. Атмосфера е много впечетляваща, наистина тук може да се срещне духа на св. Франциск от Асизи, който в брат природата намирал любовта на Бога към хората. Многго потходиящо място, да навлизаш в харизмата и спецификата на францисканско-капуцински живот.
Братята постуланти, трябва сами да се грижат за всичко. За потдръжка на манастира, за готвене, перене и прочее. Намерихме ги точно, когато са чистили преди неделята. Заедно с тях на метлата танцуваш тяхен магистър, който отговярия за тях в този годишен период за потготовката.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.
Не че до сега съм лежал на плаж, но всъщност през всички дни на капитул имах възможност да видия само това което е в малък радиус на разстоянието от Gunungsitoli, защо имайки на едно място братята от Индонезия средоточих се на разговорите с тях. Од днес до заминаването ни от Медан, посещаваме капуцинските енории, манастири и станции.
В същност места, където искаме да посетим капуцините са само Т.далам и Амандая, но по пътя си ни падат две интересни станции където работият сестрите францисканки от Рoйте в Германия, а чиято съдба в тази страна беше неразделно свързана с капуцините.
Гидо. Това е манастрир на сестрите от Ройте в Германия, където с помоща на дарителите от Германия построен е център за деца станали сираци при рождението, т.е. когато майка умира раждайки дете, или когато родителите на детето не са в състояние да поемат възпитаване на детето по някакви причини. С други думи, пореден Киндердорф, само че децата от тука са нормални, без никакви увреждания.
Първия Киндердофр беше размазан от последното земотърсение, което посети Ниас през 2005 г. Сестрите са възстановили всички сгради от ново, разширявайки много повече своя дейност и отварияйки също и училища за начинаещи и основноучилище. Тук, в разположени междъ баирите на Ниас и палмови гори сгради, малките намират човешката топлина и дом. Сестрите които работият в този Киндердорф са само 3(Индонезийк) и 10 светски души, които компетентно им потпомагат в съграждане на дома на малите, бепрезорни дечица. Децата за възпитаване са 17, от които най-малко е едва на два месеца, и е носено в ръцете на една от сестрите, която ни показва целия дорф. Интересно е това, че ако децата порасват и стават вече 4 или 5 клас, някои семействат идват и си взимат обратно тези деца вкъщи. Но това е малък процент. Спорадично се случва, децата да имат документи за осиновяване.
След когато изпихме кафето, изядохме пресни от градина донесени банани и портокали, можахме да потеглим в последната ни междустанция, където трябваше да обядваме, Инданогаво и пак манастир на сестрите от Ройте.

Инданагаво. Преди да стигнем в манастира на провинциялен манастир на сестрие от Ройте(тук имаме провинция Индонезия, Ройте казваме като произход) това което ме направи във впечетление още когато бяхме в Гунунгситоли и околностите, че Ниас е много чист остров. Тук почти не намираш боклука, разхвърлени изоставени вещи. Просто е чисто, като че ли не в Азия. Тук веднага ми дойде за сравнение България, където това което те впечетлява, даже вече от самолета, то всемогъщия боклук.
Ако не си внимателен и не забележиш, как в морето се хвърлия целия боклук и там върви цялата канализация, Ниас може да стане пример на екология и чистота за цялата Азия.
В Инданагава посреща ни млада прекрасна сестра от Индонезия, която веднага ни разведе из целия манастирски комплекс. И тук виждам, че земетерсението не остави много, щото всички сгради имат помалко от 10 години. В този провинциялен дом на сестри францисканки няма никакъв „дорф” но има затова построена от сестрите на близо до манастира и енорийската църква Поликлиника, водена от достатечно добре озбразувани сестри. Енорията в Инданагаво има също и нова църква и новия енорийски дом, това което ме натъжи, че още до изминалата годоина, всико това принадлежеше на капуцините от Сиболга. Днес в църквата служат мирски свещеници.
Със сестрите обядваме и приказваме, докогато не се прибере о. Алфред, който наблизо има среща с бившите си енорияши. Малко след обяда решихме да си отпуснем сиеста, особено че имахме шофьор и можахме да спим в колата, и да продължим пътия към първата ни спирка в капуцинския комплекс в Т. далам.
Т.Далам.
Продължавайки пътуване при температурата на вън почти 40 градуса, разтапяйки се от пот и сън, щото климатика на нашият джип едва се справял, помислих с тъга за нашите в Европа които трябва да страдат от сибирския студ и несвършващ сняг. Слава Богу нямам интернет и съм не осведомен колко трагедии причини на хората в Европа това страшно време, затова мога да се наслаждавам на кокосовите и какаовите палми и несвършващите банани.
Да, в един момент осъзнах, чв черния конец по който се движим а който е единствен път от север за към юг на острова, е като преплетен конец на бродиращата мома, която помежду зелените бананови гори, опитва се да начертае форма на пътната магистрала. Гледката се промения на Ниас непрекъснато. От кокосовите гори, сега минаваме помежду банановите дървета като че ли в зеления тунел и само от време на време срещаните, само Господ знае колко вековни камиони, товарени със зелените плодове на банановците, щото докогато стигнат в Сиболга, ще имат доста време да озреят.
Не знам колко съм се замислил върху това което ме заобикалия, колко съм сънувал, във всеки случай когато дойдох на себе си, гледката се промени тотално.
Банановите гори отстъпиха място на безкрайните зелени оризови полета. То от тук идва в голяма степен, прочутия, вкусен ниаски ориз. Колко е вкусен нека да свидетелства фактът, че аз от както съм в Индонезия, не съм вкусил хляб. Яж ориз и прави каквото искаш(парафразирам Св. Августин).
След известно време, температурата започнала да пада, от 40 градуса минахме на 35. Не усещам разлика, щото климатика зо ви зо не се справия с пекъла на вън. Но забелязвам, към моята радост, че изчезват оризовите нива и появи се небесно-жълтаво море и открите няколкостотин метра обикновенно потморските скали, помежду които млади юнаци събират краби и малки рибки.
Наслаждавайки се на тази гледка, не забелязвам кога отбиваме в ляво точно към морето и след това на баира и спираме в комплекс средно католическо училище в Т.далам.
Въпреки, че намиращата се в центъра на комплекса капелла заобиколена е с много учебни зали, пристигнал на мотоциклета нашият събрат а местния енорист, казва, че децата са толкова много, че трабва още да се дострои тази година поне две зали. Разказвайки ни за средното частно училлище, показва ни място, където сега има още игрище а където скоро време, ще трябва да се построи новото помещение. Появява се само един проблем: парите. Аз слушам и не реагирам, чакам да стигнем в манастира.
Нашият манастир разположен е на върха на прекрасен Т.даламски залив. У поножието на манастира виждам пореден учебен комплекс, който се оказва пак училище само че основно и пак принедлажащо на капуцините от Ниас и провинция Сиболга. Прекрасно степевувани тераси водят ни към трапезарията, по пътя разкривайки енорийската църква построена в стила типичен за НИас, т.е. в форма на древния кораб с какъвто са пристигнали първите мисионери. Преди да навлезем на търасата отварияща капуцинския дом, още един поглед към залива и клетки със животинки, папагали и маймунка капуцинка.
След утоляване на жаждата, тръгваме към последната точка за дения, станцията в Амадая, където о. Алфред прекарал първите си 6 мисионерски години на Ниас. Въпреки, че бях потговен от о. Алфред преди тръгването от Тирол мултимедиялно какво може да ни се случи на Ниас, не подозирах, че това което настъпи, премести се от филма в реал.
Амадая.
Първата вечдер и нощ в Амадая, беше изпълнена с изненада. На улицата чака ни вече цалото Амадайско общество, придружавано от нашите братия Роберт и ...... Само когато се появи в обсега на зрението Алфред, неговите бивши енорияши повдигнаха викове. Веднага хванаха го пот рамене и посадиха на специялно потговен престол, върху който мотирани бяха бамбукови носилки, и като по време на древните, о. Алфред бил тържествено внесен в специално потготвена аула на срещите на населението.
От този престол придружаван с викове Яхову, качваме се на сцена при президентската маса, а заедно с нас отговорниците от населението. Долу събират се всички жители на Амадая и започва еди традиционен поздрав, с който винего всякакво общество на Ниас посреща достойните гости. ТОзи път достойните бяхме ние, преди всичко Алфред след това Аз.
След офицялното добро дошли и молитва на главния катехист на населението, жените облечени в прекрасни традиционни дрехи, са извършили танц потчертаващ необикновенни мигове които предстоят на село в присъствие на прочутия гост. Един състав от добре обучени в народен танц жени, председателстван е от водещата, която извършвайки някакви сложни танци, разказва на петте елемента на подаръка който ще бъде поднесен на гостите. След обяснение на всеки елемент, придружена от хор жени извършват специялет танц, като припев и потвържението от нея. Елементите са: орех, завит в лис със талк....

След потнасяне на подаръка, председател на селото започва да изброява качества на гостите, а от другата страна втория мъжки глас допълва всяко изказано хвалябствие: Яхову, или да, дака е, така не иначе, да. да и прочее. Ако не се разбира Индонезийски, се струва, че ония пречи на говорещи, а той напротив, допълва, което е било казано.
След извършен ритуал на четкането на гостите, започват танц на Орлите. Две двойки жени извършват танц какъвто извърваш орлите във въздуха. Неговото значение ще разбера утре.
След това представена е била програма за утре, която ще бъде продължение на това което било тази вечер. Найпосле можем да се настаним по стаите при сестрите и да се изкъпем, за да отидем на вечерията. Бях гладен а знаех вече от Гунугситоли, че сега ще бъде поднесено специялно за нас потготвено прасе, което поради нашето идване, се простило със живота си. И така стана. Бях вече обучен, че мога да си избера освен ориз, каквото искам от свинското, трябва само да не забравия, че всеки който беше при посрещане в зала, ще дойде тази вечер и трябва да бъде почерпен с нещо от нешната вечерия. Успиях да запазия спокойтвие и лакомията. Имайки пред вид, че чака ме трудна нощ, щото тук няма клима, а температура е повисока от колкото Гунугситоли, отдалечих се да спа притеснен как ще издържа всички те танци таратанци по време на утрешната литургия.
И започна се. Първо традиционна обилна закуска. Това е пак поредно нещо, че много се яде както споменах, не се различава по качество а киличество ядене, по кое време ядем. След закуска имах още възможност да се освежа преди да облека расото за литургия. Веднага когато го облекох, усетих колко колограми днес ще изпотия. Колка са били на знам, но когато всичко свърши, можах да го поставия в ъгъла сам да си стои.
Литургия служихме заедна с енориста, о. Роберт. Алфред разбира се председателствал, все пак това беше енория от която заминал окончателно за Европа. Литургията беше на Ниаски език. Няма нужда да обясня, колко много хора са дошли, стига само да даобавя, че днес бяхо много повече жени преоблечени в традиционните има дрехи от вчера. Когато видиях колко групи по време на литургия се предствят, стана ми ясно защо е тъй. Впрочеем традиционните дрехи са им толкова красиви, че нямам нищо против и всеки ден така да ми се представият. След проповедата на о. Алфред, която беше много кратка, са се представили няколко състава с песни. Мислих, че това беше милитва на верните, а това беше само форма за потговяне на дароприношение. Представиха се всички поколениови групи, включително и мъже.
Това което пак ме впечетли, са две неща: Индонезийците независимо от кое племе произхождат, когато се молият са много сериозни. Няма шест без пет. Средоточение, сериозност мистъцизъм. Европейците когато има обща молитва едва се пркръстия, после с очите си като с перископ следят кой какво прави. Тук наяма тъй. Молитва има изрази във външно представянето себе си пред Бога.
След благословия, успияхме да се съблечем и веднага ни хванаха да отидем в ауля, където ни очакваха всички. Когато вече всички са взели места, ние традиционно при президентската маса, започнаха песни похвали, както вчера. Това е елемент на фолклора, който обаче изразява голяма признателност, отвореност и почит към гостите.
Когато вече мина дванадесет часа, дойде време за ядене. Но не само за президентски стол, имаше ядена за цяла зала. Специялно потговени порци ориз със салата и тържественото свинско. Освен това на масата се появи трдиционно сготвено прасе, колкото разбрах, загинаха общо три. За всекиго имало по нещо.
След обяда нямаше палза а продулжиха възхвалите, танци и прочее. Дойде и време за мене да се обясня, защо съм тук и каква ми е мисията. На края на речта ми, трябваше да изпея нещо. Изпях традиционнен ми хит Фантастично пеене и след това вече ме оставиха свободно.
Около 15.00ч. найпосле казахме общата молитва и можахме да се оттеглим към стаите ни, за да се потготвим да продължим пътуването ни за поредна наша енория в Tigizita. Преди да успея да се измъкна в стаята, трябваше както на хоеен меч, да се ръкувам със всички присъстващи, а после снимки. Само Господ знае на колко снимки съм, всеки искал да се снима с мене, за да се покаже, какъв Гуливер посети тяхното село. Нямаше начин, храниха ме твърдо добре, за да откажа.
Найпосле, изкъпани, релаксирани, към 16.00ч. в неделия 12 февруари, тръгнахме към найвискоположена ни енория на Ниас, в Тигидзита. Какво значи това, исках след малко да се убедия, че не случайно избраха ни джим за това пътуване.

Гуливер между джуджета

Ниас не е като Суматра, тук температури от сутринта, започват от високото „C”, чети 26 градуса, за да стигнат през дения до 35 градуса, а моят рекорд който преживиях беше 45 градуса в Амадая. Расте също и температура преди капитул. Братята теглят от цяла Суматра и Ниас, утре ще започнат провинциялен капитул.

Докогато братята идват да се съберат за братското общуване, ние да не губим време, отиваме с Алфред на оплатним дения. Герой на днешния ден не е никой от събратя, днес в центъра съм аз, а може подобре казано, моето тяло.
Алфред каза, че трудно да си представиш да бъдеш в Индонезия и да не си купиш традиционните прекрасни Индонезийски ризи. Проблема със мене е този, че ако найголемия Индонзиянец влиза в размер XL без проблеми, то трудно е да си представим, че някой ще шие ризи XXXXXXL значи размер за мене.
Но за братята от Ниас това не е проблем. Още сутринта организират автомобил и отиваме при шивача да вземе мерките и да решим проблема със хиксхикс-елите.
Видях отчаяние и ужас в очите на шивача, когато трябваше да ме измери и не му стигаха ръцете. Трябваше да го спасява един от братята, да му подаржи шивашкия метър. Според Алфред ако шиене за мене това е за шивача жизнено предизвикателство, нека още да ушие и панталони. След взимане на мерки, прикючението не свърши, то тепърва започна. Отиваме да търсим склада с материалите.
След няколко обиколки, найпосле намерихме скалд със материалите. Така както събудихме сенсация в квартала на шивача, така стана и в склада. Докогато сме избирали щофите, са минавали хора от съседните щантове, от улицата, само да видият от близо, този великан. Разбрах какво е чувствал Гуливер, когато се озовал на плажа след корабокрушенето, завързан със въжета от мини човечета. Аз за щастие, бях свободен, а реакците бяха повече забавни, отколкото страшни. Тогава вече разбрах, че колкото и не искам, ще остана вече великан а на Ниас дълго ще се говори за Европееца дефинират от хората като Немец(носих къси панталони, сандали и бели чорапи). Пък за децата от Фодо бях Китаец, щото такива големи видяха само от Китай. Както и да е, без да искам, записах се хроники на Ниас.

NIAS - Гунунгситоли

4. Гунунгситоли - започваме работното ни посещение
 Още не съм свикнал с Индонезийски език, а вече трябваше да освоявам езика на Ниас. Няма помилвай братче, понеже това тука наймного време са преживяли наши събратия от Итрол. Любимата ми дума, която веднака акостира в главата ми е Ya'ahowu - здрасти братко. Разбрах че ако я употребя, няма нужда да си чупия езика с други думи. И със обикновенно "здрасти" оправях цялото време на капитул.
На Ниас намират се около 17 енории обслужвани от нашите събратия от провинция Сиболга. Тука живеят около 150 000 католици, за които поголяма част се грижат капуцини. Разбрах, че Ниас е не само остров, а също и голямо Индонезийско племе(щам) и точно тука намират се повече католици отколтото в Батак, т.е. Второто голямо племе разположено между Сиболга и Медан на Суматра, където братята обгръщат почти половин пъти помалко католици, щото около 50000 хиляди.
Всяка енория има още малки поделения, разхвърлени изцелия остров, такива наречени "станции" където трябва поне един път на месец да се отслужи литургията. Тези станции са около 800. Точно тези станции, където найчесто намира се само църква и зала(т.н. Аула) за срещите на населението, правят, че индонезийските ни събратя са мисионери в собственната си страна.
Освен "пароки" или "пасторал католик" както нарича на индонезийски енории и енорийскитве църкви. В Gunungsitoli намират се дом на Пост-новицият, където 9 братя след новицията, прекарват една година заедно, преди да разпознаят своето призвание, дали стават „фратер” кандидат за свещеник - пастор, или само "саудара" братя несвещенници.
Брудер Йоханес и Бр. Примус, които са ни взели от летището, оставиха ни за малоко да охладим гърлата си с оживотворяща ниаска вода и след това заминахме веднаха да посетим брудер Анзелм, който трябваше да замине за собота-неделия за едно от своите станции. Пристигнахме в дома на постоновицията, където живее Анзелм и там намерихме го как чакал своя шофьор, да го придружи в енорията. Успяхче да разменим думи за поздрави, но не успяхме да изчакаме да се охлади бирата която донесохме, защото внезапно дойде шофьора на мотоциклетата на която светкавично се качи Анзелм и видяхме го чак след два дена, когато дойде на капитул. И така бира изпихме сами.
Не сме се наслади на присъствието на Анзелм, но дойде брудер Хадриян, който известен е с издаване на литургически книги. За радоста на Алфред, Хадриян донесе току що отпечата книга на Ниаски език с литургичните четива за година АБЦ и псалми с мелодиите. По време когато дегустурахме прешмуглиран от Алфред тиролски салам и пихме местната бира(при това горещо всяка бира е като Форст-Сикстус) дойдоха братя постновици. Найголемия интерес обаче за тях било не бира или салам, а да видият такова огромно парче човешко тяло, което бях аз. Задължително направихме снимки и младежите изчезнаха да се къпят. А ние тръгнахме обратно към Лаверна в Сан Леополд, където мислихме, че ще вечерияме. Но Гвардиан Йоханес покани ни в манастира на вечерия, намиращ се няколко крачки над Центъра с. Леополд. Бяхме пак приятно изненадани от голямото присъствие на младите капуцини в брой 13 а те на двамата гости, които заедно стигаха 300 кг. Живо тегло. Сърцето ни се зарадва, щото видияхме бъдещото не само на провинция а и на целия орден.
Както разбрах от разговорите, а което после потвърди капитул, братята от Сиболга ще се разделият на две провинци: на Ниас и Сиболга, съгласно племенния си произход. Ние в Европа се обединяваме за да преживеем, а тук братята се делият, за да могат да се развиват още повече. И така научавам, че ще се роди нова, вече 4 Провинция на капуцините в Индонезия. Имайки пред вид, че се работи със 150 000 души,нищо чудно, че братята се развиват толкова бързо. Ако ще запазият евангелския си дух и останат верни на призванието си, скоро ще станат значими свидетели на вярата в Църквата днес. С тези прекрасни новини, отидохме да спим първата нощ на остров Ниас.

Manastiri i Diurian

2. Индонезийската баня, "дурян" и съвсем приятното горещо време.

Първия ден на Суматра, в гостоприемен манастир Св. Агнеса от Прага в Сикебен, започна със рязко събуждане ни от мъжките гласове по които мелодия разпопзнах, че трябва да е молитва. Думите са били трудни за разбиране но като се измъкнах от стаята разбрах, че виждам някакви капуцини, които вече от ранни зори хвалят Господа. Но преди да излеза от стаята първия шок беше банята. Няма душ, тоалетната чиния няма казанче, няма душ а сомо лиген за студената вода и един черпак с който водата се взима и полива скъпоценното си тяло. Трябваше бързо да усвоя употребата на онези инструменти защото май тука нищо подобро няма да ме изненада.
След утринната молитва, които капуцини и о. Алфред измолиха на Индонезийски, преминахме от дома за духовните упражнения към църквата на сестрите. И тук беше друга изненада, едва се справях с дишането в горещия въздух а тук още трябва да се изкачи не свършващите стълби от земята до небето. След една спирка за да се издишам, влизаме с о. Алфред в хубавата църква, която изпълниха вече молещите се сестри, безбройни, млади, помлади и младички Суматрийските клариски.

След духовната храна, настъпи обилната закуска, за която основа е винеги ориз и други джунджурии които познавам от азиятските ресторанти в Европа, отидохме да разгледаме със сестра супериорка Агнес и позната вече от летището с. Вероника, къде всъщност се намираме. Не съм разбрал много какво Алфред си говореше със сетрите, едно самоо което запомних, че след обяд ще се срещнем с ДУРИЯН.
Се оказа, че манастир Св. Агнезе от Прага, това не е само манастир на сестрите, а целия комплекс от градините и сгради, които за цел имат да помогат да се обновят духовно тези, които пристигат тук за духовни упражнения. За първия път видиях как растат кокоси, папая, какао и кафе. Различни нива на градините създават атмосфера на тишина необходима за размишление и едновремено да се вкуси от живота на заобикалаща джунгла. Сестрите са успяли да навлезат в дивата природа без да я безпокоят и оставяйки я да си продължава своя ритъм на живота едновременно обдарявайк жувущите там сестри и посетителите със секретите на монсумовата гора, които обикновенно са сременжливо скрити пред очите на непредвидимите човеци. Сестрите хранят природата с молитва и възхвала на Създателия, а природата се отблагодарява със плодовете които раждат се върху палми, банановите дървета, папайовите растения и прочее. Даже горещина, която се струва всемогъща и без милосърдие измъчваща човешкият организми, тука е съвсем поносима и не се усеща като тежест.
А долу, в подножие на манастира живее със своя живот местното село. Имам усещане, че там долу е земята, а тук горе намираме се във входа на рая.
След обяда дойде "Дуриян". След обедната сиеста, сестрите поканиха ни на кафе и "дуриян". Пътувайки предишния ден от Медан за Сикебен, видиях от страни на пътя продаващи се огромни плодове, по начина както в България, се продава дините. Те изглеждат като големи кестени, които познаваме от есенните "кастенияти" в Тирол само че десет пъти поголями. Когато тогава попитах сестра Вероника, тя се усмихна хитро и само каза, че "утре ще има дуриян".
И ето дойде утре. Дуриян това онзи огромен кестенов плод, който се оказа много сладък но и едновременно много миризлив. Ако се запуши носа, затвори очи с лижичка да се обели сладкото заобикалящо огромна костилка, удоволствието е голямо. Но аз успях да изям само два дуриянови зърна и не можах повече. Докогато Алберт изяде ги с удоволствие за нас двама. От познанствтото на "дуриян" остана ми само миризмата. Разпознавам го вече от километри и предполагам, че дълго няма да станем приятели. Дано да е както с баницата и кисело мляко в България които не можах да гледам с години наред. Но пак след това станахме страшни приятели.

Първия ден на Суматра завърши с общата вечерия със сестрите Клариски и капуцините от провинция Медан, които от два дена се приготвят за предстоящият им капитул и работят в много добре позната ми комисия "за развитие и перспективи" на провинцията, в която и аз взимам участие само ,че не на Суматра а в Австрия и Тирол. Натоварихме с Алфред нашите стомахи с ориз, различни меса, плодови салати. Той си говореще със всички на индонезийски споневайки времената от последните 30 години, които прекара на Ниас а където самолет от Медан трябваше да ни занесе вече утре след обяд.

От потънал в снега Иннсбрук към вечно лято на Суматра и Ниас

1. От потънал в снега Иннсбрук към вечно лято на Суматра и Ниас, с други думи, пристигане в Индонезия.
 
След братския обяд със събратията в Бриксен, брудер Пиотр от Меран, закара мене и Алфред на летището в Инсбрук. Беше вече 1 февруари при вечер, беше много судено и Инсбрук от ново потъваше в снега. Ние с Алфред вече с леки летни дрехи под нашите зимни якета, качихме се на самолета за Франкфурт без тъга че оставяме студен Тирол, понеже знаехме, че ние пак отиваме там където е вечно лято. От Франкфурт почти тичайки през цялото летище към нашия терминал успяхме найпосле да се качим на огромен самолет Боенинг 777 за да започнем пътуването ни „от вечен студ към вечното лято”. Трудно да оценим как пътувахме, само да кажа - успешно. В огомен самолет за Сингапур бяха три седалки в нашия ред а в тях аз, един турчин като мене и един слабичък Китаец. Благодарение на Господ, се намери едно свободно място на Китаеца и така можахме малко по-човешки да изстраем дългото пътуване във въздуха. След 12,5ч. полет стигнахме за Сингапур. От там пак тичайки към нашия терминал хванахме самолет за Медан в който стигнахме за един час. В столицата на северната Суматра, очакваше ни пресимпатична сестра Вероника, от манастира на Клариските в Сикебен. След два часа пътуване по пътищата, които напомняха ми найтрудните времена в България, стигнахме "оазиса" на сестрите. Беше тъмно, затуй не сме виждали много но едно разбрах, карахме по неправилната страна на пътия, т.е от ляво... Добре дошли в Азия.
Сестрите ни нахраниха и утолиха жаждата на тялото ни преди да се оттеглим в нашите стаи. Гостоприемност на сестрите усетихме веднага, понеже нямаше нужда да мислим за багажа ни, защото всичко вече беше преместено в стаята. Бяхме много уморени, затова не сме забелязали даже кога се озовахме в нашите легла. Време за изненади, трябваше да дойде заедно с утринните лъчи на Суматрийското утро. Във всеки случай, суматрийската нощ беше ужасно гореща.

Падре Кизу в Индонезия

Селамат дaкан! Добре дошли в страната на вечното лято.
 
Преди да започна да раскажа какво се случило по време на моето посещение в Индонезия, където заедо с о. Алфред Куглер, бивш мисионер на Ниас, с когото прекарахме целия месец февруари на остров Ниас и Суматра, няколко уводни думи.
История на капуцинското присъствие в Индонезия, е много богата, сигурно историци могат да развият далго и широко тази тема, аз ще кажа само каквото считам за необходимо.
Капуцинското присъстивие започна с идване в тази азияттска страна на капуцините от Холандия, които пристигат тука заедно колонизаторите от тази страна. Първите капуцини идват на Суматра и други острови в кря на ХIХ век. Първоначално не им било позволено да извършват мисионерска дейност, можаха само да служат с духовната помощ и поткрепа само на холандските семейста и да се занимават с преподаване в холандските училища. По време на войните, липса на разбирателство с немските протестанти, които са се намирали на остров Ниас, мисионерската дейност започната от Холандците се развива едва след втората световна война, а по особено, след съобщаване на независимост на Република Индонезия. През 1955г. епископ от Медан, обръща се с молба към капуцините от Реновестфалската провинция в Германия, за персонална помощ в мисиите  в Индонезия. По същото време братята от Реновестфалия преживяват неуспешен опит на благовещението на Евангелието в Китай. „Благодарение” на този неуспешен опит, същите непостигнатите мисионери от Китай идват на остров Ниас в Индонезия, където превземат поверените им от епископ на Медан грижи за католиците на острояа.
След успешното навлизане в мисията на немските капуцини, епископа на Медан през 1962 година се обръща пак с молба за персонална поткрепа, сомо че сега към капуцините от Южен Тирол. И така първите капуцини от Южен Тирол идват на Ниас и Суматра през същата 1962г. Като първите са о. Хилариус, после о. Леонхард и о. Анзелм, о. Алфред, о. Барнабас и о. Алберт и о. Wilfried Винклер.
С колко голямо сърце капуцините от Европа са навлезли в мисионерската дейност свидетелства фактът, че вече през 1976 е създадена първата капуцинска провинция Индонезия, която разделена беше на три региона: Медан, Сиболга, Понтианак която през 1994г, се разделя на три независими провинци със същото име: Провинция Медан, Провинция Понтианак и Провинция Сиболга.
Провинция Сиболга, в която са работили и работят още нашите събратия, обгръща целия остров Ниас и южната част от Батак на Суматра. Главен град на тази част от Батак е Сиболга, където има и своето седалище епископ на диоцеза. Поради този факт, през 2007г в столицата на диоцеза е преместен и провинциялата от Гунунгситоли на острова Ниас.
 
Аз като мисионссекретер на новата провинция Австрия-Южен Тирол, пристигам в Индонезия придружаван от о. Алфред Куглер, който е бил 30 години мисионер на Ниас, на 2 февруари 2012г. за да посетия останалите от Южен Тирол само двама събратия мисионери: о. Барнабас Винклер и о. Анзелм Веттори, които по настоящем намират се на Ниас. История на двамата тиролци и завърнали се вече в родината си, Алберт, Леонхарт и Алфред, може да е история на не една книга. Затова оставям този дял на тях, а аз ще се средоточа върху настоящето което видиях и чух по време на провинциялен капитул на провинция Сиболга и каквото видиях посещавайки енориите и станциите, където са работили и работият нашите събратия. Аз дойдох в историческо време в Индонезия, когато провинция Сиболга реши да се раздели на две провинции: Провинция Св. Фиделис със седалище в Сиболга и Провинция Св. Феликс от Канталиче, със седалще на Ниас, в Гунунгситоли.