„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си заминават…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
1 част.
Не, няма да пращам това писане за корекция, за да е граматически правилно на Български. Ще го пиша както го чуствам, както винеги съм го чувствал и правил докогато бяхме в България. Отец Мариуш и аз. Той в писане и говора винеги изискан, аз като картечница: каквото на сърцето това на езика. На моите сто думи той ги казвал десет, ама речник като взет направо от романите. Това бяхме ние. Това беше Той - поголемия, поопитен във всичко събрат капуцин, който ме въвеждаше в свещенически сан - отец Мариуш Полцън - така звучат на полкси неговите имена.
Ние заедно 4 години следвахме в Краков и се вече познавахме, ама като Братя „парашутисти” - както каза той в едно от интервюта - срещахме се във Волчин (южна Полша) на 27 юни 1993г. Той току що завършил прощалната литургия с вярващите от енорията в която служим първите три години като свещенник. На следващия ден трябваше да заминем за София, за да помогнем на Капуцините в България, които почти са измрели. Спец отряд: о. Мариуш вече с писмене Декрет за Кустодията България, и аз, едва от два месеца свещеник за да уча през цялата ваканция Български и после да се завърна във Вроцлав. Цялото ни знание за България беше Черното Море, София като столицата и думата „дупка”,която в полски език има много забавно значение.
Пристигнахме в София на летището на 28 юни малко след 22.00ч. Първия шок който преживяхме, това срещата със реалноста на старата Аерогара в столицата. Втория шок беше, когато разбрахме, че никой не ни чака и че сами трябва да се приберем в софийската енория. Покойния вече отец Алойз Бодурски ни чакал на Ж-П гарата, това разбрахме после.
И тук веднага на първия план излиза организационен дух на о. Мариуш: няма проблем, взимаме таксито и отиваме. Имаме адреса, знаем руски език, какво може да се случи?
Ами имаше кво да се случи. Първо, че Руски не е като български.Таксиджията без големи проблеми стигнал до Булевард Стамболийски към кръстовището с Княз Босис Първи, ама номер 125 никой не знае каде е. София от началото на 90-те години няма нищо общо с тази днес, която не се различава много от другите европейски столици. От Стамболийски завихме в Княз Борис на долу, към днешния булевард Тодор Александров. Ама тогава вместо Булеварда имаше една голяма дупка с бетонни конструкции пораснали вече с тревата. Но това го видяхме сутрин. Тксито спира пред един провизоричен метален мост, по който след малко с Мариуш пресекохме пропастта на днешното метро. Всички багажи в нашите ръце. Някак си успяхме, а таксиджията до нас помагаше ни с багажи. Тъмна нощ. Единственните всетлини са били реклами по няколко магазина. Тъмно и глухо. Стигнахме другата страна на Княз Борис ама никаде не сме намерили църквата. Все пак търсим сградата която ни напомня на църквите които познаваме от Полша. След няколко минути мотане, връщаме се назад, към таксито. Пак пресичаме мостта. Усещам как отец Мариуш запалва цигарата и се ядосва.
Часовник показвал почти полунощ, а ние се търкаме с паникиосан не помалко от нас таксиджията между Стамболисйки, Пазара, Ексарх Йосиф… Найпосле от. Мариуш ядосан, а когато се ядосал му идваха най-добрите идеи, отива в ресторанта на Стамболисйки да се обади в енорията. Тогава не знаехме, че единствен телефон се намирал долу в салона (кадето сега е ветеринар в стария двор в София) и през ноща никой не стои до него. Но тази нощ но някое чудо, дремеше в салона Иван, тогашния шофьиор на енорията, който вдигна телефона. Отец Мариуш извика таксиджията, на когото Иван обясни как да стигне към енорията св. Йосиф в София. И понякое чудо стигнахме. Ама тогава Княз Борис беше пресечен от голямата дупка на Метрото, там където стои днешната конкатедрала беше още поголяма дупка, оградена с ламарината. Но това го видяхме чак следващия ден.
Слава Богу посредата на ноща чакаха ни Иван и о. Алойз Бодурски пред входа на улицата, че иначе нямаше да намерим и до второто пришествие каде е църквата. Защото ние идвахме от католическата Полша, където на всеки ъгъл стоеше църквата с огромна камбанерия. И ние търсихме нощната сянка на нещо подобно, но не сме намерили. Сутринта, по виделото вече разбрахме защо. Отец Алойз, човек с голяма душа, ерудиран, се опитвал да говори с нас на различни езици. Разбира се ние не освен полски и руски не знаехме дуро, пак о. Алойз знаеше толкова езици освен руски. И тук с помоща дойде Иван. Веднага ни показаха църквата, която се оказа театрален салон в който на балкона, както после разбрахме, хъркал като стария трактор, нашия сътрудник Любен Босилков, който преди няколко месеца изпревари о. Мариуш по пътя към небето. Може и там отворил му небесните врата, както правил през толкова години в София?
Още когато бяхме в самолета, отец Мариуш споменвал, че е дочул за голямото гостоприемство на Българския народ. Още същата нощ в която пристигнахме, можахме да се докоснем до него. Леля Милка, так до ден днешен наричаме софийската госпожа готвачка, потготвила четъри огромни тави точена българската баница и към това прекрасно биологично българско кисело мляко… Щото са мислели, че ще дойде шестима не двама. Останалите наши събратя за курса по български дойдоха покъсно обаче. Въпреки, че аз бях гладен и отчаян, изядох малко баница ама киселото мляко вместо да ям, съм пил. Помня до ден днеше изражение на лицето на о. Мариуш, когато трябваше да яде от ужасяващото тогава меню, а Иван непрекъснато ни сервираше : още, още… Който знае как отец Мариуш потхождал към ядене, може да си представи, какво е било.
Найпосле се качихме в спецялно потговена за нас нова стая, в която обаче никой не се погрижил да избие комарите. Единствената помощ за заспиване, беше цигарата на о. Мариуш, която поне за малко замая атакуващите ни комари. Но това ни стигнало за заспиване. В тази стая искарахме няколко месеца, докогато не ъавърши ремонта на етажа в стария енорийски дом. В тази стая през деня температурата стигала към 40 градуса, то отгоре имало само ламарината без никакво отоление. Споменавам си колко трудно беше да се заспи, въпреки преветряване, понеже колкото отваряхме прозорците толково повече навлизаха комарите. Даже моето включване към цигарата на о. Мариуш не можеше да задържи вечно гладните комари. Колко през летните месеци преживахме топлинно комарен кошмар, толкова през зимата страдахме от студ. Единственно място където се стопляхме, беше енорийската кола, затова с толкова желание ходихме да благословим домовете. Още тогава не знаех, че това беше потготовка за моята работа в Индонезия и Мадагаскар, а за отец Мариуш за преместване в Белозем, където жегите преживявал много поприятно отколкото студ, който го преследвал до последното.
Бих могъл да пиша още много за нашето пристигане в родината на „киселото мляко”, ама целта ми е да са спомени, за моя събрат и другар в България, о. Мариуш Полцин. Затова нека да завърша първата заст с един епизод с Полицията от Трето реионното. Ах, ах. Там си прекарахме по различни причини доста време.
Отец Мариуш разказал ми това съвсем скоро, щото едва преди няколко години. Беше лято 1994г. Ние притежавахме от няколко месеца нова кола Форд Ескорт, която купихме от даренията които о. Алойз е получил в Щерцинг в Южен Тирол, когато беше ваканцията(Затова после се радвахме всеки път когато е ходил ваканция. За жалост и него болестта изяде бързо).
Но не са знаели за това млади полицаи, които в токущо получен нов Ландровер са били на чата някаде в рейона. След като са видели колата на от. Мариуш завиваща по край синагогата, са се пуснали на сигнала подир него. Отец Мариуш видейки ги искал да има направи място, мислейки, че те отиват някаде на подалече. Даде газ за да завия побързо в нашата улица Княз Борис, а полицията покрай него. Тогава отеца още побързо да навлезе в църковния двор и да направи място. В момента когато паркира пред входа, спира полицейска кола. Млади полицаи разпъват го на маската на колата, слагат белезниците, товарат в джипката и карат в третото рейонно. Мина малко време, докогато се разясни положението. Не знам как мина там, отеца не е казал, нонайвероятно младите полицаи са получили по главите и са изчезнали от очите на шефа. Само че от. Мариуш остана без документи, които са останали в колата, без пари, без билет и пез превоз. Тогава телефоните още не сме имали. И горкия трябваше от третото рейонно да се прибира пеша чак до енорията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар