„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си заминават…”
Спомени за о. Мариуш Полцин
2 част.
Странно е чуството, че тук вече го няма, че шептянето на Мариуш нямя вече да се чуе. По време на операцията гласните струни са били леко докоснати, затова и той постепенно загубил гласа. Но лекарите са решили дачакат малко, организма му да се укрепи преди да възстановят функциите на гласните му струни.
Странно е че вече няма да гледам календар гледайки кога мога да отскоча в Клагенфурт, поне за малко да се видим. Може би затова все по-свежи са спомени от времето прекарано заедно. Никога не съм възнамерявал да пиша спомените от нащето време в България. Но сега, когато отец Мариуш замина, спомените идват сами. Бяхме толкова различни, а въпреки всичко стояхме един до друг. Имахме различни виждания, но те не са били пречка, те са се взаимно допълвали. Аз винаги дърпах напред като, младото осле, а той винаги държал юздите, за да вървим спокойно, равно и винеги на напред. За мене понякога твърде бавно. Но такива са млади.
Малибу
Това беше едно така наречено „червено кафене”, където нашите вярващи са се срещали за поедно кафе след службата. Беше на ъгъла Пиротска-Вашингтон. Там правихме първите пасторални планове. Още не знаещи езика, ма готови за големите дела. Отец Мариуш беше първия, който разбрал, че чудесните планове дискутирани всяка неделия, са хубави, ма колкото се раждат толкова бързо изгарват и дефакто всичко остана на добри желания. Затова решил да започнем от нещо конкретно, стъпка след стъпка. И така се роди идеята за Владая и списанието „Гласът на Църквата”.
Владая и „Добрия Печат”.
Не докрай бяха безплодни „малибуските разговори”. Гледайки спомени от миналото на дейността на енорията св. Йосиф в София, преди войната, след войната и веднага сле 1989 година толкова добре документирани със снимките на Мира и преразказани от Любо Босилков, в главата на о. Мариуш се роди чудесен план, който само в малката част се е реализирал: да възстановим лятната Станция Владая и да „възкресим” извезстното преди войната издателство „Добрия Печат”.
Още през 1994г. отец Мариуш така се напънал с архитект Елена М. че скоро проект за вузстанавяване на Владая беше готов. Готови са били и благодетели да финансират целия проект, включително със издателство, обаче не е бил готов за това нашия орден. Точно по това време са се променили управляващите във Рим и Краков, съответно са се променили и приоритетите за България. Тогава не знаехме да ли изобщо ще останем в България. Още през 1995 година, отец Алойз Бодурски се разболя и замина да се лекува за Южен Тирол, отец Мариуш беше изпратен в Белозем да стане енорист там, аз едва след 1,5г. свещенически стаж, останах енорист в София. Без опит, още без добри знания на Български и без о. Мариуш. По същото време инфлация скочи толкова бързо, че предвидени средства за Владая не би са стигнали даже за оградата. Спасихме обаче идеята за „Добрия печат”. Отец Мариуш започвал да създава амбициозното списание „Гласът на Църквата” което остана до ден днешен в изпълнение на о. Елко, духовен и идеен наследник на о. Мариуш.
Никой освен мене не е знаел, колко усилия, време и нощи струвало о. Мариуш да потготвя материалите за „Гласът на Църквата”. Превеждания, консултации, молби за писане на статиите… благодарение на това неговия български език стана толкова изискан и елоквентен.
След заминаването му за Белозем, дойде нова епоха на неговата дейност. Отец Мариуш по принуда промени пиоритетите на дейността си. Белозем имало нужда от тотален ремонт, или поне от приспособяване на нормален живот. Тук се отваря голямата глава на строежите, ремонти в Белозем. Ако не бих споменал за това което до сега написах, а мислия, че малцина са които знаят за пасторалната му дейност на о. Мариуш в София преди Белозем, това материално което направил в Белозем, говори всичко за неговата любов към България и българския народ.
Отец Мариуш е бил художник. Имал своя художествен стил по който можеше да се разпознае неговите картини, но въпреки всичко, никога в България не е нарисувал нито една картина. Неговите художествени умения са се трасформирали в промяната на облика на енорията в Белозем, Бургас и капуцинската църква в Пловдив и накрая конкатедралата в София. Господ му прати помощници като о. Марек, който пое пасторален ангажимент, отец Франц Нонов се премести в Пловдивската църква заедно с о. Николай Генчев и това даде на отец Мариуш възможност да се концентрира върху преустройството на енорийския дом и пасторалната сграда в Белозем.
Но въпреки всичко, о. Мариуш никога не се отказал нито за малко от малкия формат на „Добрия Печат”, т.е. от „Гласът на Църквата” и редагирал го до края, преди да напусне България.
Но тази заст от историята има и своя лоша сянка. В Белозем започна това, което го доведе към преминаването от тук към вечността: смъртната му болест.
Ще завърша тази втора част с едно интересно нещо. Въпреки че отец Мариуш уреди за България толкова много компютри, самия той не е пипнал компютър докогато е бил в България. Със първия компютър и емайл се сдоби едва когато дойде в Клагенфурт. Подобно и със смартфон. Първия получи от мене чак на 25 годишнина на свещенството му когато беше вече в Австрия. До край остана верен на Нокия. До този момент, всички проекти, всички писма, всички молби, доклади е писал на стара пишеща машина. Но за това ще разкажа във третата част, когато ще се опитам да опиша виждани от моята гледна точка найважните моменти от престоя му в Белозем.
Нека светите Апостол Павел и любимия ученик на св. Павел Тит, да го въведат в обществото на светците. Отец Мариуш тези двама светци си избрал за покровители. В ордена получил даже името - Титус, така га запомниха всички полски събратя. Нека нашия Тит- отец Мариус - да почива във мир.
Благодаря ти, че ни споделяш всички тези преживявания в България.
ОтговорИзтриване