Wez na rynce mie

Wez na rynce mie

„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си отиват…” Спомени за о. Мариуш Полцин: „Проповеди и Визите” - 3 част.

„Проповеди и Визите” - 3 част.

Аз пак на пътя, даже не знам, кога минавам граница със Австрия. Тази немска ми е ясна, има контроли и задръстване за 45 минути. Но вече не бързам за Клагенфурт…Това са вече четъри дена от както отец Мариуш замина. Все още трудно се свиква, че вече няма да се чуем по скайпа. О да.

От както пак се срещахме в същата капуцинска Провинция Австрия-Южен Тирол доста често си бъбрихме по скайпа. Видяхме се само няколко пъти на годината, поради неговия или моя имен или рожден ден. Спахме тогава малко, ама се наговорихме като никога. Но откакто о. Мариуш акцептира компютър в своя живот, използвал го на максимум, затова и виртуалния свят започвал постепенно да го владее. И със скайп станаха приятели.

От както поел ангажимента в Клагенфурцката енория, стана неуморим писател на проповедите. Въпреки, че реализирал големите планове в поседен момент, което мене и другите довеждало до голям стрес, всичко трябваше да е написано, имаше малко място на спонтанност. И така продължи до последното в дейността си. Аз бях от това най-облагодетелстван. Как?

Отец Мариуш ползвал в България пишещата машина не само за проекти. Всяка проповед беше му написана и коригирана. За разлика от мене. Аз ако нещо написах, това евентуално беше песен, за проповеди само няколко относителни точки за да не загубия темата. Но той, о. Мариуш, писал от А до Я. То и затова речницие му са били най-изхабените книги.

Този навик принесъл със себе си и в Австрия. Аз се абонирах при него и за всяка неделя имах готова проповед на немски. Където и да съм бил, от неговия имайл имаше винеги нещо. 

Ако Мариуш в България, особено в Белозем, можеше да наставлява хората с часовете без да си запише каквато и била дума, така във Австрия, без писане не става. Затуй писал кратко и съдържително, за което в Южен Тирол много обичаха мене, когато произнасях неговите проповеди. Но имах неговото разрешение а и за отеца беше удоволствие, че речтите му са служили на много хора. Бяха хубави проповеди. Сега трябва да се мъча сам…

Видях, че някой в коментарите споменаваше за проблемие ни с престоя в България…

О за това можем да напишем отделната книга. Дълги години имахме проблем с престоя в България. Имаше даже момент, отец Мариуш токущо замина за Белозем, беше Велики Чевърък, а на мене не са искали да удължат визата. За малко трябваше да напусна България, но о. Мариуш използвал Софийско-Пловдивски Владика, който лично интервенирал и така можах да остана още три мрсеца…

Да, всеки три месеца, рябваше да удължаваме визите за пребиваването си в родината на Кирил и Методи и си плащаме яки пари за това. Законно задължени, или законно обрани!!!

 Но отец Мариуш не отстъпвал, кавайки, че ще правим така както казват законите, поне никой няма да ни обвини че сме правили нещо нередно. Страдахме като кучета, правиха ни в Столичното Паспортно на помалко от кучета, но издържахме.

После уравляващите разрешиха ни да получаваме престоя за 6 месеца и съотвено да си плащаме таксите. Посещенията на Полицията не са били от най-любимите ни моменти в България, но украсиха ни нашия престой на балканския Рай. 

Найпосле, след известно време започнахме да получаваме виза за една година. Но преди да стане това, постигнахме световен рекорд в процедурата за получаване на 6 месеца пресой в Република България. 

Отец Мариуш се шъгувал, че явно бяхме опасни терористи, затова и искали да ни виждат от време на време. Аз претполагам, че някоя от Началничките на визов режим си го е харесала, то и затова трябваше да се явим толкова често. Но защо пък аз?

Ама в какво са стигнали върха в Полицията? Разказвам. Имам този документ до ден днешен, ще то предоставя на музея на Абсурда, ако ще се организира такъв в България.

След като великолепно някой е решил за да получаваме ние 6 месеца престоя в България, са измислили за развлечение нови процедури. За да можем да получим виза, първо трябваше да получим разрешението за работа от Министерството на Труда, с такова разрешително, можахме да кандидатстваме, не автомаично да получим, а да КАНДИДАТСТВАМЕ за престоя в РБ. 

Ще ви спестя подробностие. Но когато получихме с о. Мариуш, в същия ден и час, така наречена „зелена карта” със снимката и разрешителното за България да иъзършваме функциите на католически свещенослужител, купихме 1,5 Бяло сухо вино „София” и го изпихем о радост. Даже не се напихме. Или вино е било толкова слабо или толкова емоции са били.

Ето остана само да комплетираме докумените за молбата за удължението за престоя и можем да ходим на Мария Луиза да ги подадем? Обсурд? Да. Щото когато се явихме със зелените карти в паспортното на Мария Луиза във всички стаи са си ги показвали и са се смяли : ето каквото „Католиците са донесли за визата”. 

Когато о. Мариуш се ядосвал, устните му ставаха бели. Така беше всеки път в паспортното на Мария Люиза. Върха постигна Третото Рейонно ПУ, където бяхме покъсно пренасочени. В такива моменти изваждал поредната цигараи губил едно кило от теглото. Питайте какво ни било на душата. Такива абсурди нямаше даже и в Китай. Може би в Севрената Корея? Но ние не сме имали желание да го проверяваме. По-гадно отнасяха се със нас само Сърби, но те поне са имали причина…

А въпреки всичко устояхме. Нямаше други аргументи за оставане в България ако не Любов. Еха, дълго време без взаимност беше тази любов. Но устояхме.

Отец Мариуш имал един дар, умеел да запознава и да общува със високопоставените  хора от високото ниво. Все пак лични и културните му обноски са били също на високо ниво. На един от дипломатичните купони о. Мариуш се запознал с тогавашния началник на българската Полиция, който убяснил, че има процедури за нас, с дългия престой, за да получим постоянно пребиваване. Отец Мариуш като първия тругнал по този път, след него аз и така бяхме първите свещенници-чужденци, с постоянното пребиваване в Република България. Ще ви спестя разказа как отпразнувахме това. До ден днешен и о. Мариуш и аз имаме това разрешително в нашите паспорти.

Любовта спечелвана с велик труд и мъки, остава май завинеги. Ако не би било така, щях да владея още Български? Може и развален, но все пак? А отец Мариуш?

Както го познавам, няма да остави България сама. Сега е при самия „Шеф”. Представям си как Му разказва за „Родината на Киселото мляко”.

Бъди Отче щаслив и от време на време, прати ни малко от твоето щастие. 

Кизу.

Спомени за о. Мариуш Полцин - част втора

„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си заминават…”

Спомени за о. Мариуш Полцин

2 част.

Странно е чуството, че тук вече го няма, че шептянето на Мариуш нямя вече да се чуе. По време на операцията гласните струни са били леко докоснати, затова и той постепенно загубил гласа. Но лекарите са решили дачакат малко, организма му да се укрепи преди да възстановят функциите на гласните му струни. 

Странно е че вече няма да гледам календар гледайки кога мога да отскоча в Клагенфурт, поне за малко да се видим. Може би затова все по-свежи са спомени от времето прекарано заедно. Никога не съм възнамерявал да пиша спомените от нащето време в България. Но сега, когато отец Мариуш замина, спомените идват сами. Бяхме толкова различни, а въпреки всичко стояхме един до друг. Имахме различни виждания, но те не са били пречка, те са се взаимно допълвали. Аз винаги дърпах напред като, младото осле, а той винаги държал юздите, за да вървим спокойно, равно и винеги на напред. За мене понякога твърде бавно. Но такива са млади.

Малибу

Това беше едно така наречено „червено кафене”, където нашите вярващи са се срещали за поедно кафе след службата. Беше на ъгъла Пиротска-Вашингтон. Там правихме първите пасторални планове. Още не знаещи езика, ма готови за големите дела. Отец Мариуш беше първия, който разбрал, че чудесните планове дискутирани всяка неделия, са хубави, ма колкото се раждат толкова бързо изгарват и дефакто всичко остана на добри желания. Затова решил да започнем от нещо конкретно, стъпка след стъпка. И така се роди идеята за Владая и списанието „Гласът на Църквата”.

Владая и „Добрия Печат”. 

Не докрай бяха безплодни „малибуските разговори”.  Гледайки спомени от миналото на дейността на енорията св. Йосиф в София, преди войната, след войната и веднага сле 1989 година толкова добре документирани със снимките на Мира и преразказани от Любо Босилков, в главата на о. Мариуш се роди чудесен план, който само в малката част се е реализирал: да възстановим лятната Станция Владая и да „възкресим” извезстното преди войната издателство „Добрия Печат”. 

Още през 1994г. отец Мариуш така се напънал с архитект Елена М. че скоро проект за вузстанавяване на Владая беше готов. Готови са били и благодетели да финансират целия проект, включително със издателство, обаче не е бил готов за това нашия орден. Точно по това време са се променили управляващите във Рим и Краков, съответно са се променили и приоритетите за България. Тогава не знаехме да ли изобщо ще останем в България. Още през 1995 година, отец Алойз Бодурски се разболя и замина да се лекува за Южен Тирол, отец Мариуш беше изпратен в Белозем да стане енорист там, аз едва след 1,5г. свещенически стаж, останах енорист в София. Без опит, още без добри знания на Български и без о. Мариуш. По същото време инфлация скочи толкова бързо, че предвидени средства за Владая не би са стигнали даже за оградата. Спасихме обаче идеята за „Добрия печат”. Отец Мариуш започвал да създава амбициозното списание „Гласът на Църквата” което остана до ден днешен в изпълнение на о. Елко, духовен и идеен наследник на о. Мариуш. 

Никой освен мене не е знаел, колко усилия, време и нощи струвало о. Мариуш да потготвя материалите за „Гласът на Църквата”. Превеждания, консултации, молби за писане на статиите… благодарение на това неговия български език стана  толкова изискан и елоквентен. 

След заминаването му за Белозем, дойде нова епоха на неговата дейност. Отец Мариуш по принуда промени пиоритетите на дейността си. Белозем имало нужда от тотален ремонт, или поне от приспособяване на нормален живот. Тук се отваря голямата глава на строежите, ремонти в Белозем. Ако не бих споменал за това което до сега написах, а мислия, че малцина са които знаят за пасторалната му дейност на о. Мариуш в София преди Белозем, това материално което направил в Белозем, говори всичко за неговата любов към България и българския народ. 

Отец Мариуш е бил художник. Имал своя художествен стил по който можеше да се разпознае неговите картини, но въпреки всичко, никога в България не е нарисувал нито една картина. Неговите художествени умения са се трасформирали в промяната на облика на енорията в Белозем, Бургас и капуцинската църква в Пловдив и накрая конкатедралата в София. Господ му прати помощници като о. Марек, който пое пасторален ангажимент, отец Франц Нонов се премести в Пловдивската църква заедно с о. Николай Генчев и това даде на отец Мариуш възможност да се концентрира върху преустройството на енорийския дом и пасторалната сграда в Белозем. 

Но въпреки всичко, о. Мариуш никога не се отказал нито за малко от малкия формат на „Добрия Печат”, т.е. от „Гласът на Църквата” и редагирал го до края, преди да напусне България. 

Но тази заст от историята има и своя лоша сянка. В Белозем започна това, което го доведе към преминаването от тук към вечността: смъртната му болест.

Ще завърша тази втора част с едно интересно нещо. Въпреки че отец Мариуш уреди за България толкова много компютри, самия той не е пипнал компютър докогато е бил в България. Със първия компютър и емайл се сдоби едва когато дойде в Клагенфурт. Подобно и със смартфон. Първия получи от мене чак на 25 годишнина на свещенството му когато беше вече в Австрия. До край остана верен на Нокия. До този момент, всички проекти, всички писма, всички молби, доклади е писал на стара пишеща машина. Но за това ще разкажа във третата част, когато ще се опитам да опиша виждани от моята гледна точка найважните моменти от престоя му в Белозем. 

Нека светите Апостол Павел и любимия ученик на св. Павел Тит, да го въведат в обществото на светците. Отец Мариуш тези двама светци си избрал за покровители. В ордена получил даже името - Титус, така га запомниха всички полски събратя. Нека нашия Тит- отец Мариус - да почива във мир.

„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си заминават…” Спомени за о. Мариуш Полцин 1 част.

„Да по-бързаме да обичаме хората, те толкова бързо си заминават…”

Спомени за о. Мариуш Полцин

1 част.

Не, няма да пращам това писане за корекция, за да е граматически правилно на Български. Ще го пиша както го чуствам, както винеги съм го чувствал и правил докогато бяхме в България. Отец Мариуш и аз. Той в писане и говора винеги изискан, аз като картечница: каквото на сърцето това на езика. На моите сто думи той ги казвал десет, ама речник като взет направо от романите. Това бяхме ние. Това беше Той - поголемия, поопитен във всичко събрат капуцин, който ме въвеждаше в свещенически сан - отец Мариуш Полцън - така звучат на полкси неговите имена.

Ние заедно 4 години следвахме в Краков и се вече познавахме, ама като Братя „парашутисти” - както каза той в едно от интервюта - срещахме се във Волчин (южна Полша) на 27 юни 1993г. Той току що завършил прощалната литургия с вярващите от енорията в която служим първите три години като свещенник. На следващия ден трябваше да заминем за София, за да помогнем на Капуцините в България, които почти са измрели. Спец отряд: о. Мариуш вече с писмене Декрет за Кустодията България, и аз, едва от два месеца свещеник за да уча през цялата ваканция Български и после да се завърна във Вроцлав. Цялото ни знание за България беше Черното Море, София като столицата и думата „дупка”,която в полски език има много забавно значение. 

Пристигнахме в София на летището на 28 юни малко след 22.00ч. Първия шок който преживяхме, това срещата със реалноста на старата Аерогара в столицата. Втория шок беше, когато разбрахме, че никой не ни чака и че сами трябва да се приберем в софийската енория. Покойния вече отец Алойз Бодурски ни чакал на Ж-П гарата, това разбрахме после.

И тук веднага на първия план излиза организационен дух на о. Мариуш: няма проблем, взимаме таксито и отиваме. Имаме адреса, знаем руски език, какво може да се случи?

Ами имаше кво да се случи. Първо, че Руски не е като български.Таксиджията без големи проблеми стигнал до Булевард Стамболийски към кръстовището с Княз Босис Първи, ама номер 125 никой не знае каде е. София от началото на 90-те години няма нищо общо с тази днес, която не се различава много от другите европейски столици. От Стамболийски завихме в Княз Борис на долу, към днешния булевард Тодор Александров. Ама тогава вместо Булеварда имаше една голяма дупка с бетонни конструкции пораснали вече с тревата. Но това го видяхме сутрин. Тксито спира пред един провизоричен метален мост, по който след малко с Мариуш пресекохме пропастта на днешното метро. Всички багажи в нашите ръце. Някак си успяхме, а таксиджията до нас помагаше ни с багажи. Тъмна нощ. Единственните всетлини са били реклами по няколко магазина. Тъмно и глухо. Стигнахме другата страна на Княз Борис ама никаде не сме намерили църквата. Все пак търсим сградата която ни напомня на църквите които познаваме от Полша. След няколко минути мотане, връщаме се назад, към таксито. Пак пресичаме мостта. Усещам как отец Мариуш запалва цигарата и се ядосва.

Часовник показвал почти полунощ, а ние се търкаме с паникиосан не помалко от нас таксиджията между Стамболисйки, Пазара, Ексарх Йосиф… Найпосле от. Мариуш ядосан, а когато се ядосал му идваха най-добрите идеи, отива в ресторанта на Стамболисйки да се обади в енорията. Тогава не знаехме, че единствен телефон се намирал долу в салона (кадето сега е ветеринар в стария двор в София) и през ноща никой не стои до него. Но тази нощ но някое чудо, дремеше в салона Иван, тогашния шофьиор на енорията, който вдигна телефона. Отец Мариуш извика таксиджията, на когото Иван обясни как да стигне към енорията св. Йосиф в София. И понякое чудо стигнахме. Ама тогава Княз Борис беше пресечен от голямата дупка на Метрото, там където стои днешната конкатедрала беше още поголяма дупка, оградена с ламарината. Но това го видяхме чак следващия ден.

Слава Богу посредата на ноща чакаха ни Иван и о. Алойз Бодурски пред входа на улицата, че иначе нямаше да намерим и до второто пришествие каде е църквата. Защото ние идвахме от католическата Полша, където на всеки ъгъл стоеше църквата с огромна камбанерия. И ние търсихме нощната сянка на нещо подобно, но не сме намерили. Сутринта, по виделото вече разбрахме защо. Отец Алойз, човек с голяма душа, ерудиран, се опитвал да говори с нас на различни езици. Разбира се ние не освен полски и руски не знаехме дуро, пак о. Алойз знаеше толкова езици освен руски. И тук с помоща дойде Иван. Веднага ни показаха църквата, която се оказа театрален салон в който на балкона, както после разбрахме, хъркал като стария трактор, нашия сътрудник Любен Босилков, който преди няколко месеца изпревари о. Мариуш по пътя към небето. Може и там отворил му небесните врата, както правил през толкова години в София?

Още когато бяхме в самолета, отец Мариуш споменвал, че е дочул за голямото гостоприемство на Българския народ. Още същата нощ в която пристигнахме, можахме да се докоснем до него. Леля Милка, так до ден днешен наричаме софийската госпожа готвачка, потготвила четъри огромни тави точена българската баница и към това прекрасно биологично българско кисело мляко… Щото са мислели, че ще дойде шестима не двама. Останалите наши събратя за курса по български дойдоха покъсно обаче. Въпреки, че аз бях гладен и отчаян, изядох малко баница ама киселото мляко вместо да ям, съм пил. Помня до ден днеше изражение на лицето на о. Мариуш, когато трябваше да яде от ужасяващото тогава меню, а Иван непрекъснато ни сервираше : още, още… Който знае как отец Мариуш потхождал към ядене, може да си представи, какво е било.

Найпосле се качихме в спецялно потговена за нас нова стая, в която обаче никой не се погрижил да избие комарите. Единствената помощ за заспиване, беше цигарата на о. Мариуш, която поне за малко замая атакуващите ни комари. Но това ни стигнало за заспиване. В тази стая искарахме няколко месеца, докогато не ъавърши ремонта на етажа в стария енорийски дом. В тази стая през деня температурата стигала към 40 градуса, то отгоре имало само ламарината без никакво отоление. Споменавам си колко трудно беше да се заспи, въпреки преветряване, понеже колкото отваряхме прозорците толково повече навлизаха комарите. Даже моето включване към цигарата на о. Мариуш не можеше да задържи вечно гладните комари. Колко през летните месеци преживахме топлинно комарен кошмар, толкова през зимата страдахме от студ. Единственно място където се стопляхме, беше енорийската кола, затова с толкова желание ходихме да благословим домовете. Още тогава не знаех, че това беше потготовка за моята работа в Индонезия и Мадагаскар, а за отец Мариуш за преместване в Белозем, където жегите преживявал много поприятно отколкото студ, който го преследвал до последното.

Бих могъл да пиша още много за нашето пристигане в родината на „киселото мляко”, ама целта ми е да са спомени, за моя събрат и другар в България, о. Мариуш Полцин. Затова нека да завърша първата заст с един епизод с Полицията от Трето реионното. Ах, ах. Там си прекарахме по различни причини доста време.

Отец Мариуш разказал ми това съвсем скоро, щото едва преди няколко години. Беше лято 1994г. Ние притежавахме от няколко месеца нова кола Форд Ескорт, която купихме от даренията които о. Алойз е получил в Щерцинг в Южен Тирол, когато беше ваканцията(Затова после се радвахме всеки път когато е ходил ваканция. За жалост и него болестта изяде бързо).

Отец Мариуш тепърва започнал да кара колата, щото първите три месеца от стреса към софийското движение, не искал да кара. Чака когато научихме малко града, тогава почнал.  И нашия от.Мариуш прибирал се от някъде по Булевард Мария Луиза и на екзарх Йосиф завил на дясно към нашата улица Княз Борис. По това време движението по край днешните хали и синагогата беше забранено. Но тъй като за нас това беше идинствен начин да стигнем до вкъщи, беше разрешено.

Но не са знаели за това млади полицаи, които в токущо получен нов Ландровер са били на чата някаде в рейона. След като са видели колата на от. Мариуш завиваща по край синагогата, са се пуснали на сигнала подир него. Отец Мариуш видейки ги искал да има направи място, мислейки, че те отиват някаде на подалече. Даде газ за да завия побързо в нашата улица Княз Борис, а полицията покрай него. Тогава отеца още побързо да навлезе в църковния двор и да направи място. В момента когато паркира пред входа, спира полицейска кола. Млади полицаи разпъват го на маската на колата, слагат белезниците, товарат в джипката и карат в третото рейонно. Мина малко време, докогато се разясни положението. Не знам как мина там, отеца не е казал, нонайвероятно младите полицаи са получили по главите и са изчезнали от очите на шефа. Само че от. Мариуш остана без документи, които са останали в колата, без пари, без билет и пез превоз. Тогава телефоните още не сме имали. И горкия трябваше от третото рейонно да се прибира пеша чак до енорията. 

Sibolga

„HORAS=Ya’ahowu” Ankunft in Sibolga.

След 9 часа път през Азиятският Оцеан, ние пристигнахме на Суматра, в Сиболга. Ние, значи освен мене Алфред, Юлюс, нашият придружител и Брудер Херберт, който добави към нас още в Гунунгситоли. Така ние четърима капуцини можахме спокойно да окупираме една кабина, която се състоя от два двуетажни легла.
Стигане към кабината беше трудно, защото трябваше да се измине стръми и тесни за мене стълбища. Но огромна беше моя изненада, когато каютата беше съвсем прилична. Място нямаше не знам какво, тоалетната беше на вън обща, но все пак, съвсем по човешки, особено, че адската температура разчупваше инсталиран и работеш в каютата климатик.
Отидохме да се понадладим още малко на Ниас, гледайки я от палубата на ферибота, докогато не отплувахме. Около 21.00ч. оттеглихме се вече и ние в нашата кабина за да преспим чакащ ни път. Включих още компа и разгледах Астерикс, преди да заспия. Голяма изненада беше, когато по някое време, по моя компютър беззагриженост започна да се разхожда мишката. Малко се уплаших, но и тя изчезна. След когато свърши филма и аз реших да се включа км съния на справедливите, особено, че океана беше спокоен и люлееша колкото да приспи мама бебето в люлката. Но тогава свалих слушалки и чух, колко много са мишките, които се въртяха някаде от долу, горе и изобщо, само се чуваще гласа им. Не остана ми нищо освен да възприема това съпътничество на малките мишки и да си поспя, както другите. Още в начало ме притесняваше която някоя мина по краката ми, но после си помислих според опита на сарите маринарии, докогато мишки и лъхове са тук, всичко е наред, ако започват да бягат, лошо му се пише кораба. А под нас имаше дълбок океански ров на 8000 метра.
Приспан от мишките и лулене на кораба, заспах. Озовах се чак 5.00 сутринта, когата Юлиус ни съобщи, че след 1 час акостираме в Сиболга. Не остана нищо друго, освем да довърша съня и да дочакам времете за брега. Там чакаше ни вече бр. Юстиниян, провинц економ, който ни прибра с колата и закара в провинциялен манастир: Йоханеум. Тук беше вече другия свят, много поразличен от Ниас. Но за това във втората част, от Ниас за Сиболга.

Пристигнахме в манастира Йоханеум почти преди края на литургия. Затова и нямахме много време за оправяне. След като получихме стаи взехме си душ отидохме на закуска. Братята ни посрешнаха с голяма радост. Имах възможност още да поговорим с новия провинциял Методиус. След закуска веднага отидохме да осетим владиката Лудовикус, който има своето бюро в пасторален център от среща до манастира на капуцините. Методиус до края на февруари остава във функция секретар на епископа, която длъжност изпълнявал докогато е бил избран за провинциял. Сега новите задължения, принуждават го да откаже длъжността си, а епископа трябва да търси новия кандидат на секретар, което не е лесно.
Методиус уреди ни аудиенция с епископа на която отидохме заедно с Алфред. Понеже се познаваме още от Тирол, нямаше големи порещания и представияния.
Епископ Лудовикус каза ни, че има 30 диецезияйни свещеници от епархията. Това е много помалко от необходимото. Ома и около толкова семинаристи. Интересно, че повоче звания са от остров Фодо. Освен това има в Сиболга диоцезиялна малка семинария за момчетата, но процентът който остава за голямата семинария е много малък, едва около 15 процента. Ако има кандидати за свещеници, те идват повоече след матурата. Епархията след синода на архидиоцез Медан, потготвила специялен формационен програм, който има за задача да даде дълбока формация на светските лидерите, кото в голямата част, особено по различните станции заместват свещениците, които не могат свяка седмица да дойдат да служат литургията. Тук трябва да се положи големи усилия за възпитание на светските, които ще гарантират верноста на учението на Църквата и единство със енориста и епископа. Програмата започна през 2010 г. и ще продължи до 2014. Ние по време на посещението на Анзелн, имахме възможност да видим една от групите, която участва в тази програма.
След разговора с епископа, където повдигнахме и тема бъдещето и развитието на капуцините, отидохме да видим резиденция на пастира на диоцеза Сиболга. Той се намира е един дом построен още преди 50 години от Холандците на няколко крачки от пасторален център и епископското бюро. Това което впечетлиява, това е порстота, скромност и смирение на епископа, което вече забелязах при братията на Ниас. Самия епископ не е доволен на разделението на капуцините, щото това е и първата крачка към разделение на диоцеза, което по-рано или по-късно ще настъпи. Владика Лудовикус иска обаче преди това да настъпи да има възпитани и образовани групи светски, които ще потпомогнат Църквата в трудни моменти.
Постулантите посетихме веднага след срещата с епископа. Придружавани от Юлиус, заминахме на три киломентра на юг от Сиболга, където в прекрасен манастир, разположен на няколко нива на баира падащ в океана, намират се сгради за кандидатите за капуцинския живот. В момента те са 8 момчета. Те обучавани са на живота на св. Франциск, малко катехизис, история на Църквата и прочее. Манастир фактически скрит е в гората от банановците, палми и много други монсумови растения. Атмосфера е много впечетляваща, наистина тук може да се срещне духа на св. Франциск от Асизи, който в брат природата намирал любовта на Бога към хората. Многго потходиящо място, да навлизаш в харизмата и спецификата на францисканско-капуцински живот.
Братята постуланти, трябва сами да се грижат за всичко. За потдръжка на манастира, за готвене, перене и прочее. Намерихме ги точно, когато са чистили преди неделята. Заедно с тях на метлата танцуваш тяхен магистър, който отговярия за тях в този годишен период за потготовката.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.

Гидо, Indanogavo,T.dalam i Amandaya. Започва истинското ми работно посещение в Индонезия.
Не че до сега съм лежал на плаж, но всъщност през всички дни на капитул имах възможност да видия само това което е в малък радиус на разстоянието от Gunungsitoli, защо имайки на едно място братята от Индонезия средоточих се на разговорите с тях. Од днес до заминаването ни от Медан, посещаваме капуцинските енории, манастири и станции.
В същност места, където искаме да посетим капуцините са само Т.далам и Амандая, но по пътя си ни падат две интересни станции където работият сестрите францисканки от Рoйте в Германия, а чиято съдба в тази страна беше неразделно свързана с капуцините.
Гидо. Това е манастрир на сестрите от Ройте в Германия, където с помоща на дарителите от Германия построен е център за деца станали сираци при рождението, т.е. когато майка умира раждайки дете, или когато родителите на детето не са в състояние да поемат възпитаване на детето по някакви причини. С други думи, пореден Киндердорф, само че децата от тука са нормални, без никакви увреждания.
Първия Киндердофр беше размазан от последното земотърсение, което посети Ниас през 2005 г. Сестрите са възстановили всички сгради от ново, разширявайки много повече своя дейност и отварияйки също и училища за начинаещи и основноучилище. Тук, в разположени междъ баирите на Ниас и палмови гори сгради, малките намират човешката топлина и дом. Сестрите които работият в този Киндердорф са само 3(Индонезийк) и 10 светски души, които компетентно им потпомагат в съграждане на дома на малите, бепрезорни дечица. Децата за възпитаване са 17, от които най-малко е едва на два месеца, и е носено в ръцете на една от сестрите, която ни показва целия дорф. Интересно е това, че ако децата порасват и стават вече 4 или 5 клас, някои семействат идват и си взимат обратно тези деца вкъщи. Но това е малък процент. Спорадично се случва, децата да имат документи за осиновяване.
След когато изпихме кафето, изядохме пресни от градина донесени банани и портокали, можахме да потеглим в последната ни междустанция, където трябваше да обядваме, Инданогаво и пак манастир на сестрите от Ройте.

Инданагаво. Преди да стигнем в манастира на провинциялен манастир на сестрие от Ройте(тук имаме провинция Индонезия, Ройте казваме като произход) това което ме направи във впечетление още когато бяхме в Гунунгситоли и околностите, че Ниас е много чист остров. Тук почти не намираш боклука, разхвърлени изоставени вещи. Просто е чисто, като че ли не в Азия. Тук веднага ми дойде за сравнение България, където това което те впечетлява, даже вече от самолета, то всемогъщия боклук.
Ако не си внимателен и не забележиш, как в морето се хвърлия целия боклук и там върви цялата канализация, Ниас може да стане пример на екология и чистота за цялата Азия.
В Инданагава посреща ни млада прекрасна сестра от Индонезия, която веднага ни разведе из целия манастирски комплекс. И тук виждам, че земетерсението не остави много, щото всички сгради имат помалко от 10 години. В този провинциялен дом на сестри францисканки няма никакъв „дорф” но има затова построена от сестрите на близо до манастира и енорийската църква Поликлиника, водена от достатечно добре озбразувани сестри. Енорията в Инданагаво има също и нова църква и новия енорийски дом, това което ме натъжи, че още до изминалата годоина, всико това принадлежеше на капуцините от Сиболга. Днес в църквата служат мирски свещеници.
Със сестрите обядваме и приказваме, докогато не се прибере о. Алфред, който наблизо има среща с бившите си енорияши. Малко след обяда решихме да си отпуснем сиеста, особено че имахме шофьор и можахме да спим в колата, и да продължим пътия към първата ни спирка в капуцинския комплекс в Т. далам.
Т.Далам.
Продължавайки пътуване при температурата на вън почти 40 градуса, разтапяйки се от пот и сън, щото климатика на нашият джип едва се справял, помислих с тъга за нашите в Европа които трябва да страдат от сибирския студ и несвършващ сняг. Слава Богу нямам интернет и съм не осведомен колко трагедии причини на хората в Европа това страшно време, затова мога да се наслаждавам на кокосовите и какаовите палми и несвършващите банани.
Да, в един момент осъзнах, чв черния конец по който се движим а който е единствен път от север за към юг на острова, е като преплетен конец на бродиращата мома, която помежду зелените бананови гори, опитва се да начертае форма на пътната магистрала. Гледката се промения на Ниас непрекъснато. От кокосовите гори, сега минаваме помежду банановите дървета като че ли в зеления тунел и само от време на време срещаните, само Господ знае колко вековни камиони, товарени със зелените плодове на банановците, щото докогато стигнат в Сиболга, ще имат доста време да озреят.
Не знам колко съм се замислил върху това което ме заобикалия, колко съм сънувал, във всеки случай когато дойдох на себе си, гледката се промени тотално.
Банановите гори отстъпиха място на безкрайните зелени оризови полета. То от тук идва в голяма степен, прочутия, вкусен ниаски ориз. Колко е вкусен нека да свидетелства фактът, че аз от както съм в Индонезия, не съм вкусил хляб. Яж ориз и прави каквото искаш(парафразирам Св. Августин).
След известно време, температурата започнала да пада, от 40 градуса минахме на 35. Не усещам разлика, щото климатика зо ви зо не се справия с пекъла на вън. Но забелязвам, към моята радост, че изчезват оризовите нива и появи се небесно-жълтаво море и открите няколкостотин метра обикновенно потморските скали, помежду които млади юнаци събират краби и малки рибки.
Наслаждавайки се на тази гледка, не забелязвам кога отбиваме в ляво точно към морето и след това на баира и спираме в комплекс средно католическо училище в Т.далам.
Въпреки, че намиращата се в центъра на комплекса капелла заобиколена е с много учебни зали, пристигнал на мотоциклета нашият събрат а местния енорист, казва, че децата са толкова много, че трабва още да се дострои тази година поне две зали. Разказвайки ни за средното частно училлище, показва ни място, където сега има още игрище а където скоро време, ще трябва да се построи новото помещение. Появява се само един проблем: парите. Аз слушам и не реагирам, чакам да стигнем в манастира.
Нашият манастир разположен е на върха на прекрасен Т.даламски залив. У поножието на манастира виждам пореден учебен комплекс, който се оказва пак училище само че основно и пак принедлажащо на капуцините от Ниас и провинция Сиболга. Прекрасно степевувани тераси водят ни към трапезарията, по пътя разкривайки енорийската църква построена в стила типичен за НИас, т.е. в форма на древния кораб с какъвто са пристигнали първите мисионери. Преди да навлезем на търасата отварияща капуцинския дом, още един поглед към залива и клетки със животинки, папагали и маймунка капуцинка.
След утоляване на жаждата, тръгваме към последната точка за дения, станцията в Амадая, където о. Алфред прекарал първите си 6 мисионерски години на Ниас. Въпреки, че бях потговен от о. Алфред преди тръгването от Тирол мултимедиялно какво може да ни се случи на Ниас, не подозирах, че това което настъпи, премести се от филма в реал.
Амадая.
Първата вечдер и нощ в Амадая, беше изпълнена с изненада. На улицата чака ни вече цалото Амадайско общество, придружавано от нашите братия Роберт и ...... Само когато се появи в обсега на зрението Алфред, неговите бивши енорияши повдигнаха викове. Веднага хванаха го пот рамене и посадиха на специялно потговен престол, върху който мотирани бяха бамбукови носилки, и като по време на древните, о. Алфред бил тържествено внесен в специално потготвена аула на срещите на населението.
От този престол придружаван с викове Яхову, качваме се на сцена при президентската маса, а заедно с нас отговорниците от населението. Долу събират се всички жители на Амадая и започва еди традиционен поздрав, с който винего всякакво общество на Ниас посреща достойните гости. ТОзи път достойните бяхме ние, преди всичко Алфред след това Аз.
След офицялното добро дошли и молитва на главния катехист на населението, жените облечени в прекрасни традиционни дрехи, са извършили танц потчертаващ необикновенни мигове които предстоят на село в присъствие на прочутия гост. Един състав от добре обучени в народен танц жени, председателстван е от водещата, която извършвайки някакви сложни танци, разказва на петте елемента на подаръка който ще бъде поднесен на гостите. След обяснение на всеки елемент, придружена от хор жени извършват специялет танц, като припев и потвържението от нея. Елементите са: орех, завит в лис със талк....

След потнасяне на подаръка, председател на селото започва да изброява качества на гостите, а от другата страна втория мъжки глас допълва всяко изказано хвалябствие: Яхову, или да, дака е, така не иначе, да. да и прочее. Ако не се разбира Индонезийски, се струва, че ония пречи на говорещи, а той напротив, допълва, което е било казано.
След извършен ритуал на четкането на гостите, започват танц на Орлите. Две двойки жени извършват танц какъвто извърваш орлите във въздуха. Неговото значение ще разбера утре.
След това представена е била програма за утре, която ще бъде продължение на това което било тази вечер. Найпосле можем да се настаним по стаите при сестрите и да се изкъпем, за да отидем на вечерията. Бях гладен а знаех вече от Гунугситоли, че сега ще бъде поднесено специялно за нас потготвено прасе, което поради нашето идване, се простило със живота си. И така стана. Бях вече обучен, че мога да си избера освен ориз, каквото искам от свинското, трябва само да не забравия, че всеки който беше при посрещане в зала, ще дойде тази вечер и трябва да бъде почерпен с нещо от нешната вечерия. Успиях да запазия спокойтвие и лакомията. Имайки пред вид, че чака ме трудна нощ, щото тук няма клима, а температура е повисока от колкото Гунугситоли, отдалечих се да спа притеснен как ще издържа всички те танци таратанци по време на утрешната литургия.
И започна се. Първо традиционна обилна закуска. Това е пак поредно нещо, че много се яде както споменах, не се различава по качество а киличество ядене, по кое време ядем. След закуска имах още възможност да се освежа преди да облека расото за литургия. Веднага когато го облекох, усетих колко колограми днес ще изпотия. Колка са били на знам, но когато всичко свърши, можах да го поставия в ъгъла сам да си стои.
Литургия служихме заедна с енориста, о. Роберт. Алфред разбира се председателствал, все пак това беше енория от която заминал окончателно за Европа. Литургията беше на Ниаски език. Няма нужда да обясня, колко много хора са дошли, стига само да даобавя, че днес бяхо много повече жени преоблечени в традиционните има дрехи от вчера. Когато видиях колко групи по време на литургия се предствят, стана ми ясно защо е тъй. Впрочеем традиционните дрехи са им толкова красиви, че нямам нищо против и всеки ден така да ми се представият. След проповедата на о. Алфред, която беше много кратка, са се представили няколко състава с песни. Мислих, че това беше милитва на верните, а това беше само форма за потговяне на дароприношение. Представиха се всички поколениови групи, включително и мъже.
Това което пак ме впечетли, са две неща: Индонезийците независимо от кое племе произхождат, когато се молият са много сериозни. Няма шест без пет. Средоточение, сериозност мистъцизъм. Европейците когато има обща молитва едва се пркръстия, после с очите си като с перископ следят кой какво прави. Тук наяма тъй. Молитва има изрази във външно представянето себе си пред Бога.
След благословия, успияхме да се съблечем и веднага ни хванаха да отидем в ауля, където ни очакваха всички. Когато вече всички са взели места, ние традиционно при президентската маса, започнаха песни похвали, както вчера. Това е елемент на фолклора, който обаче изразява голяма признателност, отвореност и почит към гостите.
Когато вече мина дванадесет часа, дойде време за ядене. Но не само за президентски стол, имаше ядена за цяла зала. Специялно потговени порци ориз със салата и тържественото свинско. Освен това на масата се появи трдиционно сготвено прасе, колкото разбрах, загинаха общо три. За всекиго имало по нещо.
След обяда нямаше палза а продулжиха възхвалите, танци и прочее. Дойде и време за мене да се обясня, защо съм тук и каква ми е мисията. На края на речта ми, трябваше да изпея нещо. Изпях традиционнен ми хит Фантастично пеене и след това вече ме оставиха свободно.
Около 15.00ч. найпосле казахме общата молитва и можахме да се оттеглим към стаите ни, за да се потготвим да продължим пътуването ни за поредна наша енория в Tigizita. Преди да успея да се измъкна в стаята, трябваше както на хоеен меч, да се ръкувам със всички присъстващи, а после снимки. Само Господ знае на колко снимки съм, всеки искал да се снима с мене, за да се покаже, какъв Гуливер посети тяхното село. Нямаше начин, храниха ме твърдо добре, за да откажа.
Найпосле, изкъпани, релаксирани, към 16.00ч. в неделия 12 февруари, тръгнахме към найвискоположена ни енория на Ниас, в Тигидзита. Какво значи това, исках след малко да се убедия, че не случайно избраха ни джим за това пътуване.